Майк Райърсън вдигна очи и Мат усети как изненадата го разтърсва като електрически шок. Първата му реакция бе: Наркотици. От най-тежките.
— Разбира се, мистър Бърк. Сядайте.
Гласът му звучеше безжизнено. Върху ужасяващото пепеляво лице изпъкваха тъмните кръгове под очите. Самите очи изглеждаха разширени и трескави. В сумрака на кръчмата ръцете му бавно пълзяха по масата като ръце на призрак. Чашата бира стоеше недокосната пред него.
— Как си, Майк? — запита Мат и си наля бира, като се мъчеше да овладее треперещите си ръце.
Животът му открай време бе приятно умерен, като диаграма с леки повишения и спадове (а дори и спадовете съвсем се бяха загладили след смъртта на майка му преди тринайсет години). Едно от малкото нарушения на този покой бе мисълта за печалната съдба на някои негови ученици. Били Ройко, загинал при падане на хеликоптер във Виетнам два месеца преди да подпишат примирието; Сали Гриър, една от най-умните и весели ученички, убита от пияния си приятел, когато му казала, че иска да скъсат; Гари Колман, ослепял от някаква загадъчна атрофия на очния нерв; Дъг Мейбъри, единственото свястно момче в целия си малоумен род — удавен на плажа Олд Орчард; и плюс всичко това — наркотиците, малката смърт. Не всички нагазили във водите на Лета потъваха окончателно, ала не бяха и малко — хлапета, превърнали сънищата в насъщен хляб.
— Как съм ли? — бавно изрече Майк. — Не знам, мистър Бърк. Не много добре.
— С какъв боклук си се натъпкал, Майк? — кротко запита Мат.
Майк го изгледа озадачено.
— Наркотик — поясни Мат. — Фенамин? ЛСД? Кокаин? Или…
— Не съм взимал наркотик — каза Майк. — Мисля, че съм болен.
— Наистина ли?
— Никога не съм опитвал сериозно — каза Майк и думите сякаш му струваха огромни усилия. — Само марихуана, ама то беше преди четири месеца. Болен съм… май от понеделник. Разбирате ли, в неделя вечерта заспах на Хармони Хил. Събудих се чак в понеделник сутринта. — Той бавно поклати глава. — Чувствах се като пребит. И досега не мога да се оправя. С всеки ден май става по-зле.
Майк въздъхна и свистенето на въздуха в гърлото му го разтърси цял като съсухрено листо върху ноемврийски клен. Разтревоженият Мат се приведе напред.
— Значи е станало след погребението на Дани Глик?
— Аха. — Майк отново го погледна. — Върнах се да довърша работата, обаче след като всички си тръгнаха, онзи шибан… извинявайте, мистър Бърк… Роял Сноу така и не се появи. Чаках го дълго и сигурно тогава ме е прихванало, защото оттам насетне всичко е… ох, главата ме боли. Трудно ми е да мисля.
— Какво си спомняш, Майк?
— Какво си спомням ли?
Майк надникна в златистите дълбини на бирената чаша и се загледа в мехурчетата, които се откъсваха от стените, за да изплуват и да изчезнат.
— Спомням си, че пях — каза той. — Най-сладката песен, която някога съм чувал. И сякаш… сякаш се давех. Но приятно. Само да не бяха очите. Очите.
Той стисна лактите си с длани и замълча; Мат се приведе напред.
— Чии очи?
— Бяха червени. О, страшни очи.
— Чии?
— Не помня. Нямаше очи. Сънувал съм. — Майк прогони мисълта и Мат сякаш усети физическото му усилие да го стори. — Нищо не помня за неделната нощ. В понеделник сутринта се събудих на голата земя и отначало даже не можах да се изправя, толкова бях уморен. Но накрая станах. Слънцето изгряваше и се боях да не би да ме изгори. Затова отидох в горичката край потока. Уморен бях. Ох, ужасно уморен. И пак заспах. Спах до… о, до четири или пет следобед. — Смехът му прозвуча тихичко, като шумолене на смачкана хартия. — Когато се събудих, целият бях в листа. Обаче се чувствах малко по-добре. Станах и се върнах при камионетката. — Майк бавно прокара длан по лицето си. — А с малкия Глик трябва да съм приключил в неделя вечер. Смешна работа, изобщо не си спомням.
— Какво си приключил?
— Гробът беше заровен, нищо, че Роял го нямаше. Изравнен, покрит с чимове и прочие. Хубава работа. Не помня как съм я свършил. Трябва да съм бил много болен.
— Къде беше в понеделник вечерта?
— У дома. Къде другаде?
— Как се чувстваше във вторник сутринта?
— Изобщо не се събудих. Проспах целия ден. Събудих се чак вечерта.
— Как беше тогава?
— Ужасно. Краката ми бяха като гумени. Опитах да си налея чаша вода и едва не паднах. За да ида до кухнята, трябваше да се подпирам на стените. Бях слаб като новородено коте. — Майк се намръщи. — За вечеря си отворих консервирана яхния, обаче не можах да хапна. Само като я гледах и ми призляваше. Както става след жестоко преливане.
— Нищичко ли не хапна?
— Помъчих се, но повърнах. Обаче ми стана малко по-добре. Излязох и се поразходих. После се върнах да си легна. — Пръстите му обикаляха по старите кръгли петна от чаши върху масата. — Преди да си легна, ме хвана страх. Като малко дете след приказки за Страшко и Торбалан. Обиколих и проверих дали всички прозорци са затворени. После си легнах, без да гася лампите.