— А вчера сутринта?
— Ммммм? Не… събудих се чак снощи в девет. — Отново същият тих хартиен смях. — Спомням си, помислих, че ако я карам така, май изобщо няма да се събуждам. А това е, когато човек умре.
Мат го гледаше мрачно, Флойд Тибитс стана, пусна в грамофона четвърт долар и взе да избира песен.
— Странно — каза Майк. — Когато се събудих, прозорецът на спалнята беше отворен. Сигурно сам съм го сторил. Сънувах… някой стоеше навън и аз станах… станах да го пусна вътре. Както бих сторил за стар приятел, който е измръзнал или… или гладен.
— Кой беше?
— Аз просто сънувах, мистър Бърк.
— Но кого видя в съня си?
— Не знам. Канех се да хапна нещо, но само като си помислих и ми се придрайфа.
— Какво направи после?
— Гледах телевизия, докато свърши предаването на Джони Карсън. Стана ми малко по-добре. После си легнах.
— Затвори ли прозорците?
— Не.
— И спа цял ден?
— Събудих се по залез слънце.
— Слаб?
— Нямам думи. — Майк притисна лицето си с длан. Толкова ми е зле! — пресекливо възкликна той. — Хванал съм грип или нещо подобно, нали, мистър Бърк? Нали не е по-тежко заболяване?
— Не знам — каза Мат.
— Мислех, че една-две бири ще ми дойдат добре, но не мога да пия. Опитах и още първата глътка ме задави. Цялата седмица… всичко е като в кошмар. И се страхувам. Ужасно се страхувам.
Майк закри лицето си с длани и Мат разбра, че младежът плаче.
— Майк?
Мълчание.
— Майк. — С внимателни движения Мат отдръпна дланите му. — Искам тази вечер да дойдеш при мен. Ще спиш в гостната. Съгласен ли си?
— Добре. Все ми е едно — отвърна Майк и апатично избърса очите си с ръкав.
— А утре искам да дойдеш с мен при доктор Коди.
— Добре.
— Хайде. Да вървим.
Ставайки, Мат помисли дали да не се обади на Бен Миърс, но реши, че няма смисъл.
4.
— Влез — подвикна Майк Райърсън, когато Мат почука на вратата.
Мат влезе с пижама в ръцете.
— Малко ще ти е голяма, но…
— Няма нищо, мистър Бърк. Не спя с пижама. Майк беше по слипове и Мат видя, че цялото му тяло е ужасяващо бледо. Дъгите на ребрата изпъкваха под восъчната кожа.
— Завърти си главата, Майк. Насам.
Майк покорно извърна глава.
— Майк, откъде имаш тези белези?
Ръката на Майк докосна шията под ъгъла на челюстта.
— Не знам.
Мат се озърна неспокойно. После пристъпи към прозореца. Беше здраво затворен, но въпреки това той го побутна напред-назад с треперещи ръце. Отвън мракът се притискаше към стъклото.
— Повикай ме, ако през нощта имаш нужда от нещо. Каквото и да било. Даже ако сънуваш кошмар. Ще ме повикаш ли, Майк?
— Да.
— Говоря сериозно. Каквото и да било. Аз спя в края на коридора.
— Добре.
Колебливо, с чувството, че би трябвало да стори още нещо, Мат излезе от стаята.
5.
Изобщо не можа да заспи и единственото, което го удържаше да не позвъни на Бен Миърс, бе мисълта, че в пансиона на Ева всички са си легнали. Повечето наематели бяха възрастни и телефонният звън нощем означаваше, че някой е умрял.
Лежеше неспокойно и гледаше как светещите стрелки на будилника бавно пълзят от единайсет и половина към дванайсет. Наоколо цареше неестествена тишина — може би защото съзнателно дебнеше да чуе и най-лекия шум. Къщата беше стара и солидна, скърцането и пукотът на улягащи стени бяха отминали преди много години. Не се чуваше нищо освен цъкането на будилника и тихият шепот на вятъра отвън. В делничните вечери по Тагарт Стрийм Роуд не минаваха окъснели коли.
Това, което си мислиш, е чиста лудост.
Но малко по малко недоверието му се пропукваше. Естествено, като литератор най-напред бе помислил тъкмо за това, след като Джими Коди му описа заболяването на Дани Глик. Когато го спомена, и двамата се разсмяха. Може би сега щеше да си понесе наказанието за смеха.
Драскотини ли? Ония белези не бяха драскотини. Убождания бяха.
Човек научаваше отрано, че подобни неща са невъзможни; че случки като в „Кристабел“ на Колридж или в злокобните приказки на Брем Стоукър са само плод на развинтена фантазия. Разбира се, чудовища съществуваха — хора от шест държави с пръст върху термоядрения спусък, масови убийци, мъчители на деца. Но не това. Човек си има здрав разум. Дяволският знак върху женска гръд е просто бенка; човекът, който възкръснал от гроба и застанал пред жена си в погребални одежди, всъщност е страдал от локомоторна атаксия; таласъмът, който се криви и танцува в ъгъла на детската спалня, е най-обикновено смачкано одеяло. Някои църковници твърдяха даже че Бог, този престарял добър магьосник, вече е мъртъв.