Беше изцеден, почти съвсем обезкръвен. Никакъв звук от края на коридора. Спи като камък, помисли Мат. Е, защо пък не? Нали затова бе поканил Майк — поне една нощ да поспи спокойно, без да го тормозят… кошмари? Мат стана от леглото, щракна лампата и пристъпи към прозореца. Оттук се виждаше само връхчето на Марстъновия дом, посребрено от лунните лъчи.
Страх ме е.
Не, по-лошо — примираше от страх. През ума му прелитаха средствата за защита от немислимата болест: чесън, нафора, светена вода, разпятие, роза, течаща речна вода. Не разполагаше с никакъв свещен предмет. Беше методист, но не ходеше на черква и тайничко смяташе, че пастор Джон Грогинс е най-тъпият задник в целия западен свят.
Единственият религиозен предмет в къщата беше… От безмълвния дом долетяха тихо, но съвършено ясно думите, изречени от Майк Райърсън безизразно, като насън:
— Да. Влез.
Дъхът на Мат секна, после излетя навън с беззвучното свистене на сподавен вопъл. Призляваше му от страх. Стомахът му тегнеше като олово. Тестисите му се свиваха нагоре. Боже милостиви, що за твар канеха в неговия дом?
В тишината откъм гостната се прокрадна скърцането на прозоречна дръжка. После шум от триене на дърво в дърво — повдигаха прозореца.
Можеше да слезе. Да изтича и да грабне Библията от скрина в хола. Да се втурне обратно и да нахълта в гостната с високо вдигната Библия: В името на Отца и Сина, и Светия дух, повелявам ти да изчезнеш…
Но кой беше вътре?
Повикай ме, ако през нощта имаш нужда от нещо.
Но аз не мога, Майк. Стар съм. Страхувам се.
Нощта нахлу в главата му и сътвори сборище от кошмарни образи, танцуващи из сенките. Бели клоунски лица, огромни очи, остри зъби, силуети, които изплуват от сенките с дълги бели ръце и посягат към… към…
От гърдите му се изтръгна разтреперан стон и той оброни лице върху дланите си.
Не мога. Страхувам се.
Не би могъл да стане дори ако бронзовата дръжка на собствената му врата почнеше да се завърта. Парализиран от страх, той безумно съжаляваше, че снощи бе отишъл при Дел.
Страхувам се.
И сред страхотното натегнало безмълвие на къщата, докато седеше безпомощно на леглото с длани върху лицето, той чу звънкия, нежен и злобен смях на дете… а сетне мляскане.
ВТОРА ЧАСТ
СЛАДОЛЕДЕНИЯТ ИМПЕРАТОР
ОСМА ГЛАВА
БЕН (III)
1.
Навярно чукаха отдавна, защото шумът сякаш отекваше по лабиринтите на сънищата, докато той се събуждаше бавно и мъчително. Навън беше тъмно, а когато посегна да вземе часовника, вместо това го събори на пода. Чувстваше се объркан и изплашен.
— Кой е? — подвикна той.
— Ева, мистър Миърс. Търсят ви по телефона. Стана, нахлузи панталона и гол до кръста отиде да отвори. Ева беше по бял пеньоар, а лицето й изглеждаше недоумяващо и беззащитно като лице на полузаспал човек. Спогледаха се безпомощно и Бен помисли: Кой е болен? Кой е умрял?
— Отдалече ли се обаждат?
— Не, Матю Бърк е.
Вестта не му донесе особено облекчение.
— Колко е часът?
— Малко след четири. Мистър Бърк изглежда много разстроен.
Бен слезе долу и вдигна слушалката.
— Аз съм, Бен. Казвай, Мат.
В слушалката Мат дишаше тежко, на пристъпи.
— Можеш ли да дойдеш, Бен? Незабавно.
— Да, добре. Какво има? Болен ли си?
— Не е за по телефона. Просто ела.
— Десет минути.
— Бен?
— Да.
— Имаш ли разпятие? Или иконка на свети Кристофър? Нещо от тоя сорт.