— Добре.
Той наведе очи към масата, после умолително изгледа Бен.
— Дадено — каза Бен и надяна разпятието на шията му.
— С това нещо наистина ми олеква. — Мат се изсмя смутено. — Как мислиш, дали ще ми разрешат да го нося и в лудницата?
— Искаш ли револвера? — запита Бен.
— Не, май ще е по-добре да го оставя. Току-що съм закачил дулото на колана си и топките ми отиват на кино.
Изкачиха се — първо Бен, след него Мат. Горе имаше тесен коридор. В единия край зееше вратата към спалнята на Мат и нощната лампа хвърляше бледи лъчи върху оранжевата пътека.
— От другата страна — каза. Мат.
Бен тръгна по коридора и спря пред вратата на гостната. Не вярваше в чудовищните подозрения на Мат, ала въпреки всичко усещаше как като черна вълна го залива най-непоносимият страх през целия му живот.
Отваряш вратата и той виси под таванската греда с подпухнало, почерняло лице, после очите се открехват, те са изхвръкнали от орбитите, ала те ВИЖДАТ и се радват, че си дошъл…
Споменът се надигна, овладявайки почти напълно всичките му сетива, и в краткия миг на цялостно преживяване той бе парализиран. Усещаше дори мириса на мазилка и дивия мускусен дъх на дребни животинки. Струваше му се, че простичкото лакирано дърво на вратата за гостната го дели от всички тайни на преизподнята.
Сетне той завъртя дръжката и тласна вратата навътре. Мат надничаше през рамото му, стискайки с все сила разпятието на Ева.
Прозорецът в гостната гледаше на изток и зад далечния хоризонт се подаваше връхчето на слънчевия диск. Първите бистри лъчи проникваха в стаята, позлатяваха няколко прашинки и опираха в ленения чаршаф, придърпан до шията на Майк Райърсън.
Бен се озърна към Мат и кимна.
— Добре е — прошепна той. — Спи.
— Прозорецът е отворен — глухо каза Мат. — Беше здраво затворен. Проверих.
Очите на Бен се приковаха към горния ръб на безукорно изгладения чаршаф върху Майк. Сред белотата тъмнееше капчица засъхнала, вече кафява кръв.
— Струва ми се, че не диша — каза Мат.
Бен направи две крачки напред и спря.
— Майк? Майк Райърсън. Събуди се, Майк!
Тишина. Изящните клепки на Майк си оставаха отпуснати. Върху лицето му се разстилаха кичури коса и Бен помисли, че в нежното сияние на зората той изглежда не просто красив; беше прекрасен, със съвършения профил на гръцка статуя. Лека руменина обагряше бузите, а по тялото му нямаше и следа от мъртвешката бледност, за която бе споменал Мат — само нормална, здрава кожа.
— Диша, разбира се — каза той, леко раздразнен. — Просто спи дълбоко. Майк…
Пресегна се и поразтърси Райърсън. Досега лявата ръка на Майк бе лежала отпусната върху гърдите; изведнъж тя се свлече край леглото и кокалчетата на пръстите изтракаха върху пода, сякаш някой чукаше на вратата.
Мат прекрачи напред и повдигна провисналата ръка. Притисна показалец над китката.
— Няма пулс.
Накани се да я пусне, сети се за зловещото почукване на пръстите и грижливо я положи върху гърдите на Райърсън. Ръката се плъзна настрани, той се намръщи и я намести по-добре.
Бен още не можеше да повярва. Сънуваше, трябваше да сънува. Руменото лице, очевидната еластичност на мускулите, открехнатите като за дъх устни… чувството за нереалност го обля като вълна. Докосна рамото на Райърсън и усети, че кожата е хладна.
Близна пръста си и го поднесе пред полуотворените устни. Нищо, ни най-лек признак за дъх.
Двамата с Мат се спогледаха.
— Ами белезите на шията? — запита учителят.
Бен хвана с две ръце челюстта на Майк и леко я завъртя, докато бузата се притисна към възглавницата. Движението размърда лявата ръка и пръстите пак изтракаха на пода.
Върху шията на Майк Райърсън нямаше белези.
4.
Отново седяха край кухненската маса. Часът беше 5:35. Долу под хълма кравите на Грифън излизаха на паша и мученето им долиташе иззад гъстите храсталаци, закриващи бреговете на потока Тагарт Стрийм.
— Според преданията белезите изчезват — изрече внезапно Мат. — След смъртта на жертвата белезите изчезват.
— Знам — каза Бен. Помнеше го както от „Дракула“ на Брем Стоукър, така и от филмите на Хамър с Кристофър Лий в главната роля.
— Трябва да пронижем сърцето му с кол от ясен.
— По-добре измисли нещо друго — рече Бен и отпи от кафето си. — Малко трудничко ще го обясним при аутопсията. В най-добрия случай ще те вкарат в затвора за оскверняване на труп. Или пък в лудницата.
— Мислиш ли, че съм луд? — тихо запита Мат.
— Не — каза Бен без следа от колебание.
— Вярваш ли ми за белезите?
— Не знам. Май ще трябва да повярвам. Защо ти е да ме лъжеш? Не виждам какво би спечелил. Навярно би лъгал, ако го беше убил.