— Както казах, тази теория лесно се поддава на доказване или опровержение. И не това ме смущава.
— А кое?
— Момент. Всичко по реда си. Доказването или опровержението се свежда до проста логическа задача — стига само да изключим всички възможности. Първа възможност: Майк е умрял от болест — вирус или нещо подобно. Как да я потвърдим или оспорим?
Мат сви рамене.
— Чрез медицински преглед, предполагам.
— Точно така. Същият метод ще разкрие дали има или няма насилствена смърт. Ако някой го е убил с отрова, куршум или курабийка с пълнеж от карфици…
— Знаеш, че има и случаи на недоказани убийства.
— Знам. Но все пак бих разчитал на аутопсията.
— А ако присъдата на лекаря гласи: „причината неизвестна“?
— Тогава — бавно изрече Бен — ще трябва да посетим гроба му и да видим дали ще възкръсне. Ако възкръсне — нещо, в което не мога да повярвам — всичко е ясно. Ако ли не, стигаме до онова, което ме смущава.
— Фактът, че съм луд — глухо каза Мат. — Бен, кълна се в гроба на майка си, че имаше белези, че чух как се вдига прозорецът, че…
— Вярвам ти — спокойно каза Бен.
Мат млъкна насред изречението. Приличаше на човек, който се е приготвил за катастрофа, а всичко се е разминало.
— Наистина ли? — колебливо запита той.
— Да речем, че не вярвам да си луд или да страдаш от халюцинации. Някога имах преживяване… преживяване, свързано с оная проклета къща на хълма… и затова дълбоко съчувствам на всички, чиито разкази изглеждат безумни в светлината на логическото познание. Някой ден ще ти разкажа.
— Защо не сега?
— Няма време. Трябва да звъниш по телефона. А имам и още един въпрос. Помисли, преди да отговориш. Имаш ли врагове?
— Не чак до такава степен.
— Някой бивш ученик? Някой да те мрази?
Мат, който отлично знаеше докъде се простира влиянието му върху съдбата на учениците, сдържано се разсмя.
— Ясно — каза Бен. — Приемам, че нямаш. — Той поклати глава. — Никак не ми харесва цялата работа. Най-напред се появява кучето върху гробищната порта. После изчезва Ралфи Глик, брат му умира, следва го Майк Райърсън. Може би всичко е свързано. Само че… не мога да повярвам.
— Ще взема да се обадя на Коди — каза Мат и се изправи. — Паркинс сигурно си е у дома.
— Обади се и в училището. Кажи, че си болен.
— Прав си. — Мат тъжно се засмя. — От три години насам не съм взимал болнични. Цяло събитие.
Той мина в хола и се зае да телефонира, като всеки път се налагаше да изчаква, докато отсреща сигналът разбуди заспалите хора. Съпругата на Коди очевидно го препрати към Къмбърландската болница, защото той набра нов номер, помоли да повикат доктора и след кратка пауза подхвана разказа си.
Когато остави слушалката, Мат подвикна към кухнята:
— Джими ще пристигне след час.
— Добре — каза Бен. — Аз се качвам горе.
— Не пипай нищо.
— Няма.
Вървейки към втория етаж, Бен чу как Мат се свърза с Паркинс Джилеспи и започна да отговаря на въпросите му. Продължи по коридора и думите зад гърба му се сляха в неясно мърморене.
Загледан във вратата на гостната, той усети как отново го облива онова полузапомнено, полувъображаемо чувство на ужас. Мислено се видя как пристъпва напред и натиска дръжката. Стаята изглежда по-голяма, сякаш гледана от височината на детски очи. Тялото е на същото място, лявата му ръка провисва до пода, лявата буза се притиска към възглавницата, по която все още личат гънки от дългото лежане в гардероба. Изведнъж очите се отварят, изпълнени с безжизнен, животински триумф. Вратата се захлопва. Лявата ръка излита нагоре с изкривени пръсти, устните се разтеглят в хищна усмивка, разкриваща изумително дълги и остри кучешки зъби…
Той пристъпи напред и тласна вратата с връхчетата на пръстите. Долната панта леко изскърца.
Тялото беше на същото място, лявата ръка провисваше, лявата буза се притискаше към възглавницата…
— Паркинс пристига — обади се Мат от коридора зад него и Бен едва не изпищя.
5.
Бен с изненада откри колко точни са били думите му: Нататък машината ще се завърти. Всичко вървеше като по часовник — като в някоя от онези хитроумни германски машинки с безброй пружини и зъбни колелца, задвижващи изкусния танц на фаянсови фигурки.
Паркинс Джилеспи пристигна пръв, личеше, че даже не си е измил очите. Зелената му вратовръзка висеше накриво. Каза им, че се е обадил на областния съдебен лекар.
— Не ще да идва лично, кучият му син — заяви Паркинс и пъхна цигара „Пал Мал“ в ъгълчето на изпръхналите си устни. — Щял да прати заместника си и някакъв фотограф. Пипахте ли трупа?