— Ръката му провисна на пода — каза Бен. — Опитах се да я наместя, но пак падна.
Паркинс мълчаливо го огледа от глава до пети. Бен си спомни зловещото тракане на кокалчетата върху дъските на пода в гостната и усети как в стомаха му се надига нервен кикот. Преглътна, за да се удържи.
Мат ги поведе нагоре. Паркинс огледа трупа от всички страни и накрая запита:
— Слушайте, сигурни ли сте, че е пукясал? Опитахте ли да го събудите?
Следващият посетител бе доктор Джеймс Коди, току-що приключил с поредното раждане в болницата. След кратките любезности („Мно’ ми е приятно“ — каза Паркинс Джилеспи и запали нова цигара), Мат пак ги поведе нагоре. Жалко, че не сме музиканти, помисли Бен, можехме да оформим погребален оркестър. Смехът пак се помъчи да избие в гърлото му.
Коди отметна чаршафа и навъсено огледа трупа. С изненадващо спокоен глас, Мат каза:
— Напомня ми онова, което спомена за момчето на Глик, Джими.
— Разговорът беше частен, мистър Бърк — меко го упрекна Джими Коди. — Ако родителите на Дани Глик разберат какво съм казал, могат да ме дадат под съд.
— Ще спечелят ли делото?
— Не, едва ли — въздъхна Джими.
— Каква е тая история с момчето на Глик? — намръщи се Паркинс.
— Нищо — каза Джими. — Няма връзка със случая.
Той прослуша със стетоскопа гърдите на трупа, промърмори нещо, повдигна единия клепач и светна с лампичката си към изцъкленото око.
Бен видя как зеницата се сви и изрече тихо, но съвършено отчетливо:
— Господи!
— Интересен рефлекс, нали? — подхвърли Джими. Той отдръпна ръка и клепачът се затвори неестествено бавно като че трупът им намигаше. — Дейвид Прайн от болницата „Джон Хопкинс“ е наблюдавал при някои трупове свиване на зеницата до девет часа след смъртта.
— Ученото си е учено — дрезгаво се обади Мат. — Едно време съчиненията му едва се добираха до четворката.
— Само защото си стар мърморко и не ти допадаше да четеш за дисекции — разсеяно отвърна Джими и извади от чантата си чукче.
Симпатяга, помисли Бен. Запазва си шеговитото настроение дори когато пациентът отдавна е „пукясал“, както би казал Паркинс. Мрачният смях отново се надигна в гърдите му.
— Умрял ли е? — запита Паркинс и изтръска цигарата си в празната ваза.
Мат нервно трепна.
— О, мъртъв е — каза Джими.
Той стана от леглото, отметна чаршафа от краката на Райърсън и почука дясното коляно. Пръстите не помръднаха. Бен забеляза жълтеникавата мазолеста кожа по петите и под палците на краката. Неволно си спомни поемата на Уолас Стивънс за мъртвата жена.
— Привършва се нелепият театър — прошепна той. Наш цар е сладоледеният император.
Мат рязко извърна глава и за момент сякаш щеше да загуби самообладание.
— Туй пък какво беше? — запита Паркинс.
— Стихове — обясни Мат. — Откъс от една поема за смъртта.
— Помислих, че е някакъв майтап — рече Паркинс и пак тръсна цигарата си над вазата.
6.
— Запознахме ли се? — запита Джими, вдигайки очи към Бен.
— Само мимоходом — каза Мат. — Джими Коди, местен шарлатанин, запознай се с Бен Миърс, местен драскач. И обратното.
— Открай време си е остроумен — каза Джими. — Затова е толкоз богат.
Протегнаха си ръце над трупа.
— Помогнете ми да го преобърна, мистър Миърс.
С лека погнуса Бен му помогна да обърне тялото по корем. Плътта беше гъвкава и прохладна, но не съвсем изстинала. Джими внимателно огледа гърба, после дръпна слиповете надолу.
— Какви ги правиш? — запита Паркинс.
— Опитвам да определя времето на смъртта по цвета на кожата — обясни Джими. — Както всяка друга течност, кръвта се стича надолу, когато помпата престане да работи.
— А-а, чувал съм нещо подобно в една реклама за помпи. Това не е ли работа за съдебния лекар?
— Нали знаеш, че той ще прати Норбърт — каза Джими. — А Брент Норбърт много обича някой друг да му свърши работата.
— Брент Норбърт не може и собствения си задник да открие, та ако ще да го търси с фенер посред бял ден — заяви Паркинс и метна фаса през прозореца, — Мат, на тоя прозорец му е паднал капакът. Видях го долу на тревата, като идвах насам.
— Тъй ли? — запита Мат с добре изиграна небрежност.
— Аха.
Коди извади от чантата си термометър и като го пъхна в ануса на Райърсън, сложи часовника си върху колосания чаршаф. Ярките слънчеви лъчи проблеснаха по стъклото. Беше седем без четвърт.
— Слизам долу — задавено промърмори Мат.
— Най-добре слезте всички — каза Джими. — Аз ще се позабавя. Ще направите ли кафе, мистър Бърк?