— Коя, „Продължавай, каза Били“ ли? Още не съм. Мис Кугън от дрогерията разправя, че била доста неприлична.
— По дяволите, книгата е едва ли не пуританска — възрази той. — Езикът е грубоват, но щом пишеш за неуки селски момчета, не можеш да… слушайте, може ли да ви почерпя един сладолед или нещо подобно? Тъкмо ми се е приял сладолед.
Тя отново се вгледа изпитателно в очите му. После се усмихна от сърце.
— Дадено. Идвам с удоволствие. При Спенсър сладоледът е великолепен.
Така започна всичко.
2.
— Онова там мис Кугън ли е?
Бен зададе въпроса шепнешком. Гледаше към една висока, суховата жена с червена найлонова наметка върху бялата престилка. Косата й беше боядисана в синьо и грижливо навита на ситни стъпаловидни къдрици.
— Тя е. Всяка седмица в четвъртък вечер се запътва към библиотеката с количка за пазаруване. Поръчва тонове книги и направо вбесява мис Старчър.
Двамата седяха на червени кожени табуретки до автомата за сода. Той пиеше шоколадов сироп, тя — ягодов. Спенсър обслужваше и местната автогара, тъй че от местата си двамата можеха да надникнат през старомодното сводесто гише към чакалнята, където самотен младеж в синя униформа на военен пилот седеше унило с куфарче между краката.
— Накъдето и да отива, май не му се ще да стигне там, нали? — подхвърли момичето, като видя накъде гледа Бен.
— Свършва му отпуската, предполагам.
Сега ще ме пита дали съм бил в армията, помисли той. Но чу съвсем друго:
— Някой ден и аз ще хвана автобуса в десет и трийсет. Сбогом, Сейлъм’с Лот. Сигурно няма да изглеждам по-весела от онова момче.
— Закъде?
— За Ню Йорк навярно. Да разбера дали мога все пак сама да се оправям в тоя живот.
— Какво не ти харесва тук?
— В Лот ли? Обичам го. Само че нашите, нали разбираш. Все ще ги усещам как ми надничат през рамото. Много тъпо. Пък и Лот всъщност не предлага кой знае какви шансове за амбициозни млади госпожици.
Тя сви рамене и приведе глава да смукне от сламката. Шията й беше дълга, с изящни мускули под летния загар. През пъстрата щампована рокличка личеше, че има хубава фигура.
— Каква работа ще търсиш?
Тя отново сви рамене.
— Имам диплома от Бостънския университет… право да си кажа, едва ли струва колкото хартията, на която е отпечатана. Първа специалност изкуствознание, втора — английски. Стандартната комбинация. Безспорен претендент за категорията „образован идиот“. Не ме бива даже един кабинет да обзаведа. Някои от съученичките ми в гимназията вече са си уредили топлинки секретарски местенца. Аз лично не можах да стигна по-горе от машинописа.
— И какво ти остава?
— О…, може би някое издателство — неопределено отвърна тя. — Списание… или рекламна агенция, да речем. Все ще им трябва човек, който може да рисува по поръчка. Аз мога. Имам цяла папка с рисунки.
— А предложения имаш ли? — сдържано се осведоми той.
— Не… не. Но…
— Не бива да тръгваш за Ню Йорк без предложения — каза Бен. — Повярвай ми. Ще ти се изпокъсат обувките от обикаляне.
Тя се усмихна смутено.
— Е, ти сигурно най-добре знаеш.
— Пласирала ли си някоя картина по тия места?
— О, да. — Изведнъж тя се разсмя. — Най-голямата ми сделка до днес е със „Синекс корпорейшън“. Откриха в Портланд новото кино с три салона и купиха наведнъж дванайсет картини за фоайето. Дадоха ми седемстотин долара. Веднага си изплатих колата.
— В Ню Йорк би трябвало да наемеш хотелска стая за около седмица — каза той — и да заблъскаш с папката по вратите на всяка срещната редакция и издателска къща. Уреди си срещите шест месеца предварително, та редакторите и служителите да нямат никакви ангажименти за часа. И, за Бога, недей просто да залагаш на големия град.
— Ами ти? — запита тя, като остави сламката и загреба лъжичка сладолед. — Какво правиш в цветущата община Джирусълъм’с Лот, щата Мейн, население триста души?
Той вдигна рамене.
— Мъча се да напиша роман.
Тя моментално пламна от възбуда.
— В Лот? За какво се разказва? Защо тук? Ти да не би…
Той я изгледа сериозно.
— Ще се окапеш.
— Ще се…? Ох, вярно. Извинявай. — Тя избърса със салфетка столчето на чашата. — Слушай, нямах намерение да ти се бъркам. По принцип не съм бъбрива.
— Няма защо да се извиняваш — каза той. — Всички писатели обичат да говорят за книгите си. Нощем в леглото понякога си представям как сам си правя интервю за „Плейбой“. Има да чакам. Там представят писатели само ако студентите си падат по тях.
Младият пилот бе станал от пейката. Край тротоара отвън изпъшкаха въздушните спирачки на автобуса.