— Разбира се.
Тримата излязоха и Бен затвори вратата на гостната. Последният поглед назад се запечата завинаги в паметта му: светла, слънчева стая, подгънат чист чаршаф, златният часовник хвърля слънчеви зайчета по стените, а Коди с буйна огненочервена коса е застинал до мъртвеца като в старинна гравюра.
Мат тъкмо правеше кафе, когато младшият съдебен лекар Брент Норбърт пристигна със стария си сив додж. След него влезе още някакъв мъж с голям фотоапарат през рамо.
— Къде е? — запита Норбърт.
Джилеспи посочи с палец към стълбата.
— Джим Коди е горе при него.
— Хубава работа — каза Норбърт. — Сигурно вече е подмокрил гащите.
Двамата с фотографа се изкачиха нагоре.
Паркинс Джилеспи си сипа в кафето толкова сметана, че чашата преля. Провери с пръст дали не е горещо, избърса се в крачола на панталона, запали нова цигара и каза:
— Ами вие как се забъркахте в тая история, мистър Миърс?
Бен и Мат подхванаха малката си комедия и нито една от думите им не беше лъжа в истинския смисъл, но толкова много остана недоизказано, че съзаклятието постепенно ги оплете като гъста мрежа, а Бен тревожно се запита дали само спомага за една невинна лъжа или е станал съучастник в нещо далеч по-сериозно и мрачно. Спомни си думите на Мат, че го е повикал, защото никой друг в Сейлъм’с Лот не би повярвал на подобен разказ. Каквито и недостатъци да си имаше старият учител, явно добре разбираше от характери. И това смущаваше Бен.
7.
Към девет и половина всичко свърши.
Катафалката на Карл Форман пристигна да откара трупа на Майк Райърсън и от този миг нататък покойникът вече принадлежеше на градчето. Джими Код и се върна в болницата; Норбърт и фотографът потеглиха за Портланд да докладват на областния съдебен лекар.
Застанал на верандата с небрежно захапана цигара, Паркинс Джилеспи гледаше подир бавно пълзящата катафалка.
— Колко пъти я е карал Майк, ама бас държа, и през ум не му е минавало, че скоро ще се озове отзад. — Той се завъртя към Бен. — Нали не се каните тия дни да напускате Лот? Ако нямате нищо против, бих искал да ви изслуша и съдебният следовател.
— Не, няма да напускам.
Бледосините очи на полицая го огледаха изпитателно.
— Проверих ви по линия на федералната и щатската полиция. Имате чисто досие.
— Радвам се да го чуя — спокойно отвърна Бен.
— Разправят, че ухажвате момичето на Бил Нортън.
— Има такова нещо — призна Бен.
— Добро момиче — сериозно каза Паркинс. Катафалката вече не се виждаше; бръмченето на двигателя постепенно заглъхваше. — Напоследък май не се срещат често с Флойд Тибитс.
— Нямаш ли си бумаги за оправяне, Парк? — тихичко се обади Мат.
Паркинс въздъхна и метна фаса настрани.
— Имам, как да нямам. В два екземпляра, в три екземпляра, да не се прегъва, да не се дупчи, да не се къса. През последните две седмици съм закъсал като кучка с кърлежи. Да не би пък оная къща горе наистина да е прокълната?
Бен и Мат го изгледаха невинно.
— Е, довиждане. — Паркинс придърпа панталона си нагоре и закрачи към колата. Отвори лявата врата, после се обърна назад. — Вие двамата сигурни ли сте, че не спестихте нещичко?
— Паркинс — каза Мат, — няма нищо за пестене. Умрял е.
Полицаят ги погледа още малко с лъскав проницателен взор изпод вежди, сетне въздъхна.
— Сигурно. Обаче е адски странно. Кучето, момчето на Глик, после другото момче, а сега Майк. Ами че това е годишната норма за пикливо градче като нашето. Баба ми казваше, че бедите идват по три, не по четири.
Той влезе в колата, включи двигателя и върна на заден ход към пътя. След малко изчезна отвъд хълма, пращайки за сбогом едно последно изсвирване с клаксона.
Мат облекчено въздъхна.
— Свърши се.
— Да — каза Бен. — Грохнал съм. А ти?
— И аз, но се чувствам някак… изкуфял. Нали знаеш какво разбират хлапетата под „куфеене“?
— Знам.
— Те имат и друга думичка — „психясал“. Като след ЛСД или амфетамин, когато самото завръщане към нормалния свят изглежда фантастично. — Мат прокара длан по лицето си. — Господи, сигурно ме мислиш за смахнат. На светло всичко звучи като безумен кошмар, нали?
— И да, и не — отвърна Бен и неуверено положи ръка върху рамото му. — Знаеш ли, Джилеспи е прав. В градчето става нещо. И колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, че това нещо е свързано с Марстъновия дом. Ония там горе са единствените новодошли в градчето освен мен. А аз знам, че не съм сторил нищо. Остава ли в сила пътуването довечера? Ще впрягаме ли каруцата?
— Ако нямаш възражения.
— Нямам. Лягай да поспиш. Аз ще се обадя на Сюзън и довечера ще минем да те вземем.