— Слушай какво ти казвам! Не позволявам да се шляеш като пачавра с някакво мамино синче, дето ти е пуснало мухата. Чуваш ли?
Сюзън я зашлеви през лицето.
Ан Нортън примига, сетне очите й се разшириха от недоумение и изненада. За миг двете се спогледаха мълчаливо, еднакво поразени от станалото. Тихичък стон се надигна и заглъхна в гърлото на Сюзън.
— Качвам се горе — каза тя. — Ще се изнеса най-късно до вторник.
— Флойд намина днес — каза мисис Нортън. Лицето й все още беше изтръпнало от плесницата.
Червените белези от пръстите на дъщеря й изпъкваха като удивителни знаци.
— С Флойд е свършено — глухо каза Сюзън. — Време е да свикнеш с тая мисъл. Защо не го кажеш по телефона на оная вещица Мейбъл? После може да ти се стори по-реално.
— Флойд те обича, Сюзън. Това го… съсипва. Той се сломи и ми разказа всичко. Разкри ми сърцето си. — От спомена очите й заблестяха. — Накрая не издържа и се разплака като дете.
Сюзън си помисли колко неестествено е изглеждал Флойд. Запита се дали майка й не е измислила цялата история, но по очите й разбра, че говори истината.
— Това ли ми желаеш, мамо? Ревлив мъж? Или се умиляваш от надеждата да имаш руси внучета? Сигурно ти преча — няма да мирясаш додето не ме видиш омъжена за кротко момче, което можеш да въртиш на малкия си пръст. Набързо да ми направи куп деца и да ме превърне в дебелана. Това ти се ще, нали? А защо не се запиташ какво искам аз?
— Сюзън, ти не знаеш какво искаш.
Изрече го тъй твърдо и убедено, че за миг Сюзън бе склонна да повярва. Представи си как изглеждат отстрани, застанали една срещу друга — майка и до люлеещия се стол, тя до вратата; свързваше ги само чиле зелена прежда, раздърпана и изтъняла от неспирно навиване и размотаване. После си представи майка си с въдичарска шапка, върху която са накачени кукички и изкуствени мухи. Облечена в жълта басмяна рокля, тя отчаяно се мъчи да придърпа към брега огромна пъстърва. Да я придърпа — и право в кепчето. Но с каква цел? За тигана? За препариране?
— Не, мамо. Много добре знам. Искам Бен Миърс. Завъртя се и тръгна към стълбата. Майка й я догони, крещейки пискливо:
— Не можеш да наемеш квартира! Нямаш пари!
— Имам сто долара в чековата книжка и триста в спестовната — спокойно отвърна Сюзън. — Мисля, че мога да се хвана на работа в дрогерията на Спенсър. Мистър Лабри отдавна ми предлага.
— Много го е грижа за тебе. Само иска да ти наднича под полата — каза мисис Нортън, но тонът й бе спаднал с една октава. Гневът постепенно я напускаше и тя се чувстваше леко изплашена.
— Нека си наднича — отсече Сюзън. — Ще ходя с панталони.
— Скъпа, не се ядосвай. — Майка й пристъпи по стъпалата. — Аз ти желая доброто…
— Остави, мамо. Извинявай, че те ударих. Постъпих отвратително. Обичам те. Но ще се изнеса. Крайно време е. Трябва да го разбереш.
— Помисли си — каза мисис Нортън и сега ясно личеше, че е изплашена и съжалява. — Въпреки всичко смятам, че говорих разумно. Виждала съм ги такива наперени като Бен Миърс. Само едно ги интересува…
— Не. Стига вече. Сюзън продължи нагоре.
Майка й прекрачи още едно стъпало и подвикна подир нея:
— Когато си тръгваше оттук, Флойд беше в ужасно състояние. Той…
Но Сюзън захлопна вратата на стаята си и не чу останалото.
Просна се на леглото — до неотдавна по него се търкаляха плюшени играчки и пластмасов пудел с транзистор в корема — и се загледа в стената, за да прогони мислите. Сега на стената имаше няколко плаката на Сиера клуб, заменили някогашните изрезки от списания с образите на нейните кумири — Джим Морисън, Джон Ленън, Дейв ван Ронк и Чък Бери. Сянката на отминалите дни нахлу в съзнанието й като диапозитив, наложен върху реалността.
Представи си, почти видя огромните заглавия на евтините вестничета върху щанда. НЕЩАСТЕН „МОЖЕ БИ“ СЛУЧАЙ С МЛАД ПИСАТЕЛ И СЪПРУГАТА МУ ПРИ НЕУТОЧНЕНО МОТОЦИКЛЕТНО ПЪТУВАНЕ. По-нататък — грижливо подбрани двусмислици. Може би и снимка на местопроизшествието, направена от някой местен фотограф — прекалено жестока за солидните издания, но тъкмо на място за читателки като Мейбъл.
И най-лошото — семето на съмнението бе посято. Нелепо. Да не мислиш, че е лежал в хладилника, докато дойде тук? Че е пристигнал в дезинфекцирана целофанова опаковка като хотелска чаша? Нелепо. Ала семето беше посято. И заради това я изпълваше не проста детинска обида към майка й — изпитваше нещо жестоко, граничещо с ненавист.
Тя прогони мислите — навън, не навътре — после преметна лакът през лицето си и се унесе в тревожна дрямка, прекъсната отначало от звъна на телефона долу, после no-рязко от гласа на майка й: