— Мисля, че му избих два зъба, преди да ме просне — прошепна Бен. — Не е зле за писател.
— Бен…
— Засега стига толкова, мистър Миърс — обади се докторът. — Тъкмо ви позакърпихме, не ни отваряйте пак грижи.
Бен завъртя очи към него.
— Само минутка.
Докторът въздъхна и вдигна ръце.
— И тя така казваше.
Бен склопи очи, сетне с мъка ги отвори отново. От устните му излетя неясно мърморене. Сюзън се приведе още по-близо.
— Какво, скъпи?
— Стъмни ли се вече?
— Да.
— Би ли посетила…
— Мат ли?
Той кимна.
— Кажи му…, че искам да ти разкаже всичко. Питай го дали… познава отец Калахан. Той ще разбере.
— Добре — каза Сюзън. — Ще му предам. Спи сега. Спи спокойно, Бен.
— Да. Обичам те.
Той промърмори още нещо, повтори го, после очите му се затвориха. Дъхът му стана дълбок и спокоен.
— Какво каза? — запита докторът.
Сюзън се навъси.
— Като че каза „затваряй прозорците“ — отвърна тя.
3.
Когато се върна в чакалнята за шлифера си, завари там Ева Милър и Крейг Невестулката. Ева беше облечена в старо зимно манто с рижава лисича яка, очевидно пазено за по-добри времена, а Невестулката се губеше в дълбините на огромно мотоциклетно яке. В гърдите на Сюзън се разля топлинка.
— Как е той? — запита Ева.
— Мисля, че ще се оправи. — Сюзън преразказа диагнозата на лекаря и лицето на Ева се поуспокои.
— Толкова се радвам. Мистър Миърс е много възпитан човек. Никога не съм имала такива неприятности в пансиона. А Паркинс трябваше да затвори Флойд в изтрезвителя. Макар че не изглеждаше пиян. Просто беше някак… замаян и объркан.
Сюзън поклати глава.
— Не съм очаквала подобно нещо от Флойд.
Настана смутено мълчание.
— Бен е свястно момче — каза Невестулката и потупа Сюзън по ръката. — За нула време ще се вдигне на крака. Помни ми думата.
— Не се и съмнявам — отвърна Сюзън и здраво стисна ръката му. — Ева, нали отец Калахан е свещеникът от „Сейнт Ендрю“?
— Да, защо?
— О…, странно. Слушайте, благодаря и на двама ви, че дойдохте. Ако можете да наминете и утре…
— Непременно — каза Невестулката. — Ще дойдем, нали, Ева?
И той прегърна Ева през кръста. Доста трябваше да се протегне, но в крайна сметка успя.
— Да, ще дойдем.
Сюзън излезе заедно с тях на паркинга м потегли към Джирусълъм’с Лот.
4.
Когато Сюзън почука на вратата, Мат не отвори веднага, нито пък изрева „Влизай!“ както обикновено, Вместо това отвътре боязливо се раздаде съвсем тих и почти неузнаваем глас:
— Кой е?
— Сюзи Нортън, мистър Бърк.
Той отвори вратата и промяната във вида му буквално я потресе. Стори й се стар и изнемощял. В следващия миг тя забеляза на гърдите му масивно позлатено разпятие. На фона на карираната фланелена риза евтиният претруфен кръст изглеждаше толкова странен и нелеп, че Сюзън бе готова да се разсмее…, но се удържа.
— Влез. Къде е Бен?
Тя разказа за станалото и лицето му се обтегна от тревога.
— Значи не кой да е, а тъкмо Флойд Тибитс е решил да се прави на оскърбен любовник, така ли? Едва ли би могъл да подбере по-неподходящ момент. Днес следобед докараха от Портланд тялото на Майк Райърсън и сега Форман го подготвя за погребение. А навярно ще трябва да отложим и експедицията до Марстъновия дом…
— Каква експедиция? Какво общо има Майк?
— Ще пиеш ли кафе? — разсеяно запита той.
— Не. Искам да разбера какво става. Бен каза, че вие знаете.
— Трудна задача — промърмори Мат. — Лесно му е на Бен да рече, че трябва да ти разкажа всичко. Аз да му мисля. Но ще опитам.
— Какво…
Той вдигна ръка.
— Най-напред един въпрос, Сюзън. Нали онзи ден беше с майка си в новия магазин?
Сюзън сбръчка чело.
— Разбира се. Защо питате?
— Можеш ли да ми опишеш впечатленията си от магазина и най-вече от собственика му?
— Мистър Стрейкър ли?
— Да.
— О, той е много чаровен — каза тя, — Навярно би било по-точно да кажа изтънчен. Похвали роклята на Глинис Мейбъри и тя се изчерви като ученичка. Заинтересува се защо мисис Бодин е с превързана ръка… заляла се, знаете, с гореща мазнина. Даде й рецепта за компрес. Даже сам я написа. А когато дойде Мейбъл… — Сюзън се разсмя.
— Да?
— Предложи й стол. Всъщност не беше стол, ами същински трон. Грамаден, целият покрит с махагонова резба. Сам го донесе от задната стая и през цялото време се усмихваше и бъбреше с другите посетители. А сигурно тежеше поне сто и петдесет килограма. Сложи го насред магазина и придружи Мейбъл до него. Под ръка, нали разбирате. И тя се кикотеше. Ако ви се е случвало някога да видите Мейбъл да се кикоти, значи вече нищо не може да ви учуди. После ни предложи кафе. Много силно, но великолепно.