Майк се усмихна. Резците и кучешките зъби бяха бели и остри. Самата усмивка напомняше по-скоро гърч на лицевите мускули; в очите нямаше и следа от нея. Те си оставаха все така мъртвешки безизразни.
— Погледни ме — изрече Майк ясно и отчетливо.
Мат погледна. Да, очите бяха съвършено безизразни. Ала дълбоки, много дълбоки. Сякаш виждаше в тях собствения си образ като малка сребриста камея, давеше се в наслада и светът изглеждаше незначителен, страховете ставаха незначителни…
Отстъпи назад и изкрещя:
— Не! Не!
После вдигна високо разпятието.
Създанието в образа на Майк Райърсън изсъска, сякаш бе плиснал в лицето му вряла вода. То протегна ръце, като да се закрие от удар. Мат прекрачи в стаята; Райърсън пък отстъпи назад.
— Махай се оттук! — задавено изрече Мат. — Отменям поканата!
Райърсън нададе остър, протяжен писък, изпълнен с ненавист и болка. Олюлявайки се, направи четири неуверени крачки назад. Ръбът на отворения прозорец го подсече зад коленете, Райърсън залитна и загуби равновесие.
— Ще се погрижа да спиш като мъртъв, учителю. Изчадието рухна навън към мрака, заднешком, с отметнати над главата ръце като плувец, който скача от висок трамплин. Бледото тяло лъщеше като мрамор и с остър, бездънен контраст по него лъкатушеха шевовете върху черните Y-образни разрези.
Ужасеният Мат изкрещя безумно, втурна се към прозореца и надникна навън. Не видя нищо освен сребристата лунна нощ… а във въздуха между прозореца и светлините на долния етаж висеше облаче редки, танцуващи искрици — може би прах. Те се завихриха, сляха се за миг в чудовищно подобие на човешка фигура и изчезнаха в пустотата.
Обърна се да побегне и точно в този миг се олюля от болката, нахлула в гърдите му. Вкопчи пръсти в ризата си и се преви на две. Болката сякаш прииждаше по ръката му на плътни, пулсиращи вълни. Разпятието се люшна пред очите му.
Излезе през вратата, кръстосал ръце пред гърдите си, без да изпуска верижката на разпятието. Продължаваше да вижда образа на Майк Райърсън, увиснал в мрака като блед плувец.
— Мистър Бърк!
— Домашният ми лекар се казва Джеймс Коди — изрече той с вледенени устни. — Има го на картончето до телефона. Мисля, че имам сърдечен удар.
И Мат се просна по очи в коридора.
7.
Тя набра номера, изписан на картончето край името ДЖИМИ КОДИ, ДОКТОРЧЕ. Думите бяха грижливо оформени с познатите й още от гимназията четливи главни букви. Отсреща се обади женски глас и Сюзън запита:
— У дома ли си е докторът? Спешен случай!
— Да — спокойно каза жената. — Говорете.
— Доктор Коди слуша.
— Обажда се Сюзън Нортьн. Намирам се в дома на мистър Бърк. Той получи сърдечен удар.
— Кой? Мат Бърк ли?
— Да. В безсъзнание е. Какво трябва да…
— Повикайте бърза помощ — каза Коди. — В Къмбърланд номерът е 841–4000. Стойте до него. Завийте го с одеяло, но не го местете. Разбирате ли?
— Да.
— Пристигам след двадесет минути.
— Бихте ли…
Но телефонът изщрака и тя остана сама. Обади се на бърза помощ и пак остана сама с мисълта, че трябва да се изкачи горе при него.
8.
Гледаше стълбата и сама се учудваше на тръпките, разтърсващи тялото й. Искаше й се всичко да бе станало другояче — не заради удара на Мат, а заради този болезнен, смазващ страх. Допреди малко не бе вярвала на нито една негова дума — тогава смяташе, че представата на Мат за предната вечер просто трябва да се разгледа в светлината на общоприетите факти. Нищо повече. А сега твърдината на недоверието бе изчезнала изпод краката й и тя имаше чувството, че пада.
Бе чула гласа на Мат, след него бе чула и ужасяващото глухо проклятие: Ще се погрижа да спиш като мъртъв, учителю. Гласът, изрекъл тия думи, бе загубил всичко човешко и звучеше също тъй чуждо както би прозвучал кучешки лай.
Преодолявайки с усилие всяко стъпало, тя се заизкачва по стълбата. Дори и лампите в коридора не я ободриха. Мат лежеше там, където го бе оставила, с извита настрани глава, тъй че дясната буза се притискаше към грубата тъкан на пътеката. Дишаше тежко, с мъчителни стонове. Сюзън се наведе, разкопча горните две копчета на ризата му и дишането като че стана малко по-леко. После тя влезе в гостната да потърси одеяло.
Стаята беше прохладна. Прозорецът зееше отворен. На леглото бе останал само голият дюшек, но в горния рафт на гардероба имаше сгънати одеяла. Докато се връщаше към коридора, лунните лъчи проблеснаха върху нещо на пода край прозореца и тя се наведе да вдигне предмета. Позна го веднага. Пръстен с емблемата на Къмбърландската обединена гимназия. От вътрешната страна бяха гравирани инициалите М. К. Р.