— Като хлапе живях четири години в Сейлъм’с Лот. Горе, на Бърнс Роуд.
— Бърнс Роуд ли? Сега там няма нищо освен Блатата и едно малко гробище. Наричат го Хармони Хил.
— Живеех при леля Синди. Синтия Стуънс. Нали разбираш, татко почина, а пък мама имаше… е, нещо като нервна криза. Тъй че ме прати при леля Синди, докато си стъпи на краката. Около месец след големия пожар леля Синди ме качи в автобуса и се прибрах в Лонг Айлънд при мама. — Той погледна отражението си в огледалото зад автомата за сода. — Плаках в автобуса след раздялата с мама, плаках и когато отпътувах от леля Синди и Джирусълъм’с Лот.
— Родена съм в годината на пожара — каза Сюзън. Проспала съм най-голямото събитие в историята на града, мътните да го вземат.
Бен се разсмя.
— Значи си с около седем години по-възрастна, отколкото ми изглеждаше в парка.
— Наистина ли? — Изглеждаше поласкана. — Благодаря… ако не се шегуваш. Къщата на леля ти сигурно е изгоряла.
— Да — каза той. — Онази нощ е един от най-ясните ми спомени. Няколко души с пръскачки на гръб почукаха на вратата и казаха, че трябва да се махаме. Беше много вълнуващо. Леля Синди се щураше насам-натам, сбираше покъщнина и я товареше в стария си хъдсън. Господи, каква нощ.
— Беше ли застрахована?
— Не, но живеехме под наем, пък и успяхме да натоварим в колата почти всичко ценно, освен телевизора. Как ли не се мъчихме, обаче така и не го мръднахме от пода. Беше марка „Видео Кинг“, с осемнайсет сантиметра екран и увеличително стъкло. Жива мъка за очите. Не беше кой знае каква загуба, и без това хващахме само един канал — кънтри музика, земеделски вести и Кити клоунът.
— А сега се връщаш да пишеш книга — учудено промълви тя.
Бен не отговори веднага. Отсреща мис Кугън отваряше кашончета цигари и подреждаше пакетите по рафтовете зад касата. Аптекарят мистър Лабри лениво се туткаше зад високия тезгях като заскрежен призрак. Униформеният хлапак стоеше край вратата на автобуса и чакаше шофьорът да се върне от тоалетната.
— Да — каза Бен. Изви глава и за пръв път я погледна право в лицето. Беше много красива, с искрени сини очи и високо, гладко, загоряло чело. — Тук ли е минало детството ти? — запита той.
— Да.
Той кимна.
— Тогава разбираш. Бил съм хлапе в Сейлъм’с Лот и за мен в този град още витаят духове. Когато се връщах насам, едва не отминах разклона, защото се боях, че няма да е същото.
— Тук нищо не се променя — каза тя. — Почти нищо.
— С децата на Гарднър често играехме на война из Блатата. Бяхме пирати край вировете на Роял Ривър. В парка играехме на криеница и бой за знамето. След като напуснах леля Синди, двамата с мама доста обикаляхме и на места никак не беше сладко. Тя се самоуби когато бях на четиринайсет, но вълшебството се бе оронило от душата ми много преди това. И ако оставаше нещичко, то бе тук. Още е тук. Градът не се е променил кой знае колко. Погледнеш ли Джойнтнър Авеню, то е като да гледаш през късче тънък лед — късче ноемврийски лед от ръба на общинския водоем, само трябва да се отчупва внимателно — гледаш през него към детството си. Всичко е размито и мъгляво, на места съвсем се губи, но все още го има.
Той млъкна изумен. Бе произнесъл цяла реч.
— Говориш точно като в книгите си — благоговейно прошепна момичето.
Бен се разсмя.
— Не помня друг път да съм казвал нещо подобно. Поне на глас.
— Как живя, след като майка ти… след нейната смърт?
— Мотах се — отсече той. — Яж си сладоледа.
Тя послушно пое лъжичката.
— Не всичко е същото — каза Сюзън след малко. — Мистър Спенсър почина. Помниш ли го?
— Естествено. Всеки четвъртък вечер леля Синди идваше да пазарува в магазина на Кросън и ме пращаше тук за билково пиво. По онова време все още го варяха — истинско рочистърско билково пиво. Даваше ми кърпичка с петаче във възела.
— А по мое време струваше десет цента. Помниш ли какво повтаряше мистър Спенсър?
Бен се прегърби, изкриви пръсти като да страдаше от артрит и ъгълчето на устните му се сгърчи надолу.
— Пикочният мехур — изфъфли той. — Туй билково пиво ще ти съсипе мехура, момко.
Смехът й звънна под бавно кръжащите перки на вентилатора над главите им. Мис Кугън ги изгледа подозрително.
— Безпогрешно. Само че на мен ми казваше девойче.
Двамата се спогледаха развеселени.
— Слушай, ходи ли ти се на кино тая вечер? — запита той.
— Много.
— Къде ще е най-близко?
Тя се изкиска.
— Чак в Портланд. „Синекс“, където фоайето е украсено с безсмъртните картини на Сюзън Нортън.
— Че как иначе? Какви филми харесваш?
— Да е нещо напрегнато и да се гонят с коли.
— Дадено. Помниш ли кино „Нордика“? То беше тук, в града.