Майкъл Кори Райърсън.
За миг, застанала сред мрака, тя повярва. Повярва на всичко. В гърлото й се надигна писък и тя го сподави, преди да е излетял, ала пръстенът се търкулна от дланта й и остана да лежи на пода под прозореца, просветвайки в лунното сияние, прорязващо есенната тъма.
ДЕСЕТА ГЛАВА
ЛОТ (!!!)
1.
Градчето познава мрака.
То познава мрака, който се спуска над земите, когато неуморното въртеливо движение ги закрива от слънцето, познава и мрака на човешката душа. Градчето е сбор от три части, които в обединението си създават нещо ново и по-голямо. Градът е сплав от хората, които живеят тук, сградите, които са издигнали, за да живеят или да вършат делата си в тях, и земята, върху която лежи. Хората са потомци на англичани, шотландци и французи. Разбира се, има и други — лек примес като щипка пипер в пълна солница, ала те не са много. Животът тук никога не е напомнял кипящ казан, ако изобщо е къкрил, то винаги е било на слаб огън. Почти всички здания са изградени от доброто старо дърво. Множество стари къщи днес представляват празни кутии, а повечето обществени сгради всъщност са само фалшиви фасади, макар че никой не би могъл да каже защо. Хората знаят, че зад тия калкани няма нищо, както знаят и това, че Лорета Старчър носи перука. Земята тук е гранитна, покрита с крехък тъпичък слой почва. Земеделието е неблагодарен, изнурителен, отчайващ, безумен труд. Браната измъква едри късове гранитна скала и зъбците се трошат върху тях. През май, щом почвата поизсъхне, та да не затъваш в нея, изкарваш камионетката и преди бракуването ти и момчетата я товарите десетина пъти с камъни, за да ги изхвърлите на буренясалата грамада, която се трупа още от 1955 година, когато за пръв път си дръзнал да хванеш бика за рогата. И след като си ги събирал толкова дълго, че никакво миене не изкарва калта изпод ноктите ти, а пръстите ти са станали подути и безчувствени, осеяни с неестествено широки пори, накрая закачаш браната за трактора и още преди да изкараш втория ред строшаваш един зъбец върху камък, който си пропуснал. И ти се захващаш да го сменяш, като караш най-голямото момче да вдигне браната, та да се пресегнеш по-удобно, а ето, че вече и първият пролетен комар бръмчи кръвожадно над ухото ти с онзи вбесяващ тъничък писък, от който вечно ти хрумва, че навярно тъкмо такъв звук чуват смахнатите, преди да изпотрепят всичките си дечурлига, или да натиснат педала до дупка и да затворят очи насред магистралата, или да захапят дулото на чифтето и да натиснат спусъка с палеца на крака си; а сетне браната се изплъзва от потните пръсти на момчето, един от зъбците одира ръката ти и докато се оглеждаш в един застинал, отчаян миг между два удара на сърцето, докато ти се струва, че можеш просто да зарежеш всичко и да се пропиеш или да отидеш в банката, където си ипотекирал нивите, и да обявиш банкрут, в този миг на ненавист към земята и безплътните окови на гравитацията, които те удържат на нея, ти разбираш, че въпреки всичко я обичаш, усещаш, че тя познава мрака и винаги го е познавала. Земята те е обсебила, оковала те е с яки вериги, а заедно с тебе и къщата, и жената, в която си се влюбил още от първия гимназиален клас (само че тогава тя е била момиче, а ти и помен си нямал от момичета, знаел си само, че трябва да си имаш момиче и да не го изпускаш, а то да драска името ти по кориците на тетрадките, и най-напред ти си я сломил, сетне тя е сломила тебе, а накрая вече не ви е интересувало кой кого), и хлапетата също са те обсебили, хлапетата, заченати на скърцащото двойно легло с пукната табла. Двамата с нея сте заченали хлапетата в късни вечери — шест, или седем, или десет. Банката те държи здраво, държи те и магазинът на Сиърс в Люистън, и търговецът на коли, и Джон Диър от Брунсуик. Но най-здраво те държи градчето, защото го познаваш както познаваш гръдта на жена си. Знаеш кой ще се мотае по пладне около магазина на Кросън, знаеш кой си има неприятности с жената още преди той самият да го знае, както например Реджи Сойър още не е разбрал, че онова хлапе от телефонната компания честичко се пооблажва с Бони Сойър; знаеш накъде водят всички пътища и къде ще е най-удобно тримата с Ханк и Ноли Гардънър да паркирате колите в петък вечер за по две-три бири или шише бърбън. Познаваше терена и знаеш точно как да минеш през Блатата през април, без да си намокриш ботушите. Всичко познаваш. И всичко те познава, знае как те боли чаталът вечер след брануването, знае, че първият доктор е сбъркал и оная бучица на гърба ти е била най-обикновена киста, тъй че няма нищо страшно, знае как се чудиш и маеш над камарата сметки, идващи през последната седмица на месеца. Земята не се хваща на твоите лъжи, дори на ония, в които сам вярваш — как ще откараш жената и децата до Дисниленд догодина или по-догодина, как ще спестиш пари за нов цветен телевизор, ако наесен сам си нацепиш дървата, как всичко, ама всичко ще се оправи. Животът ти в градчето е ежедневно интимно общуване — толкова всеотдайно, че в сравнение с него онова, което вършиш вечер с жена си в скърцащото легло, изглежда като безобидно ръкостискане. Животът в градчето е прозаичен, чувствен и опияняващ. А по мръкнало градчето е твое и ти си негов, и заедно заспивате мъртвешки сън, както навярно спят камъните в северната ти нива. Всъщност тук няма друг живот освен бавната смърт на дните, тъй че, когато над градчето приижда зло, идването му изглежда едва ли не предопределено, упойващо и приятно. Сякаш градчето е знаело точно кога и под каква форма ще дойде злото.