Градчето си има тайни и ги опазва добре. Не всички са известни на хората. Местните жители знаят, че някога жената на стария Алби Крейн е избягала с търговски пътник от Ню Йорк… или си мислят, че знаят. Но истината е, че след като търговският пътник я заряза, Алби и пръсна черепа, върза на краката й тежък камък и я цамбурна в стария кладенец, а двайсет години по-късно Алби кротко умря в леглото си от сърдечен удар, както по-късно в нашия разказ ще умре и синът му Джо, и може би един ден някое хлапе ще се натъкне на стария кладенец под непроходимите къпинови гъсталаци, ще дръпне избелелите, загладени от времето дъски и ще зърне прогнилия скелет, вперил нагоре невиждащ поглед между високите каменни стени, и отпред върху ребрата му все още ще виси зеленясал, обрасъл с мъх гердан — подарък от любвеобвилния търговски пътник.
Хората знаят, че Хъби Марстън е убил жена си, но не знаят какво я принуди да прави преди това, не знаят какво е станало между тях в онази слънчева кухня, миг преди да я простреля в главата, докато мирисът на цъфнали орлови нокти висеше из въздуха като задавящо-сладникавата воня на отворен екарисаж. Не знаят, че тя го умоляваше да стреля.
Някои от най-възрастните жени в града — Мейбъл Уъртс, Глинис Мейбъри, Одри Хърси — помнят, че Лари Маклауд намери в камината на горния етаж листове овъглена хартия, но нито една от тях не знае, че тия листове са били резултат от дванайсетгодишната кореспонденция между Хъбърт Марстън и някакъв австрийски благородник с удивително древно потекло на име Брайхен, че връзката помежду им е започнала с посредничеството на един извънредно странен бостънски антиквар, сполетян през 1933 година от твърде мъчителна смърт, че Хъби е изгорил писмата лист по лист, гледайки как пламъците зачернят и изпепеляват плътната кремава хартия и изличават изящния, бисерен почерк. Не знаят, че при това се е усмихвал както се усмихва Лари Крокет колчем отвори сейфа си в Портландската банка и зърне баснословно ценните документи за собственост върху няколко терена.
Хората знаят, че Корета Саймънс, вдовицата на стария Саймънс Скокливеца, умира бавно и мъчително от рак на червата, но не знаят, че зад изкорубените тапети в дневната са натъпкани над трийсет хиляди долара в брой, получени от застраховката на мъжа й, които тя не е внесла в банката, а сега, изпаднала в крайна нужда, изобщо не си спомня за тях. Хората знаят, че през далечния опушен септември на 1951 година пожарът унищожи половината град, но не знаят, че огънят бе подпален умишлено и че момчето, което стори това, завърши гимназията със златен медал през 1953 и замина да печели по сто хиляди долара годишно на Уол Стрийт, а дори и да знаеха, не биха разбрали нито импулса, който го тласка към тази постъпка, нито угризенията, които го терзаха цели двайсет години, докато накрая мозъчен инсулт го събори в гроба, преди да бе навършил четирийсет и шест.
Хората не знаят, че понякога отец Джон Грогинс се събужда посред нощ и под плешивия му череп още са живи ужасните сънища — сънища, в които застава сред класната стая за вечерния час по вероучение гол и хлъзгав, а малките госпожички до една са готови и го чакат; че през целия петъчен ден Флойд Тибитс се шляеше насам-натам болнав и замаян, усещаше ненавистните слънчеви лъчи върху странно бледата си кожа, мъгляво си спомняше за посещението при Ан Нортън, изобщо не помнеше боя с Бен Миърс, ала помнеше с каква прохладна благодарност посрещна залеза — благодарност и нетърпеливо очакване за нещо велико и прекрасно; че в дъното на гардероба си Хал Грифън е скрил шест неприлични книжлета и при всеки удобен случай онанира над тях; че Джордж Мидлър има пълен куфар с копринени гащички, сутиени и чорапи, че понякога дръпва завесите в апартамента си над универмага, заключва вратата с ключа и резето, после застава пред голямото огледало в спалнята, докато дишането му стане трескаво и прекъслечно, а след това пада на колене и онанира; че Карл Форман искаше да изпищи, ала гласът му секна, когато тялото на Майк Райърсън затрепера върху металната маса в мазето под погребалното бюро, и писъкът застина в гърлото му беззвучен и невидим като стъкло, докато Майк отваряше очи и се надигаше; или че десетмесечният Ранди Макдугъл дори не опита да се защити, когато Дани Глик се провря през прозорчето на спалнята му, измъкна бебето от люлката и впи зъби в шията, където все още личаха синини от ударите на майка му.