Това са тайните на градчето и по-късно някои ще станат известни, други завинаги ще потънат в небитието. Градчето ги крие с безизразно лице като опитен картоиграч.
Не го интересуват ни Божиите, ни човешките, ни сатанинските дела. То познава мрака. И мракът му стига.
2.
Още щом се събуди, Санди Макдугъл разбра, че нещо не е наред, но не можеше да си изясни какво точно. Леглото до нея беше празно; днес Рой имаше почивен ден и бе заминал на риболов с приятели. Щеше да се върне около пладне. Не миришеше на загоряло, не я болеше никъде. Тогава какво не беше наред?
Слънцето. Слънцето не беше наред.
Лъчите му бяха пропълзели високо по тапетите и в тях танцуваха сенки от клоните на клена зад прозореца. Но Ранди винаги я събуждаше много преди сянката на клена да стигне толкова високо…
Изненаданият й поглед се стрелна към будилника на нощното шкафче. Беше девет и десет.
В гърлото й се надигнаха тръпки.
— Ранди? — подвикна тя и се втурна с развян пеньоар по тясното коридорче на фургона. — Ранди, миличък!
Детската стая бе смътно осветена от единственото малко прозорче над люлката… отворено. Но тя го бе затворила, преди да си легне. Винаги го затваряше.
Люлката беше празна.
— Ранди? — прошепна тя. И го видя.
Мъничкото телце, облечено в избелели от пране ританки, беше захвърлено в ъгъла като никому ненужна вещ. Едното краче стърчеше нелепо нагоре като обърнат въпросителен знак.
— Ранди!
С лице, прорязано от дълбоките бръчки на потресението, тя рухна на колене до телцето. Повдигна го в прегръдките си. Беше изстинало.
— Ранди, бебчо миличък, събуди се, Ранди, Ранди, събуди се…
Синините бяха изчезнали. До една. Само за няколко часа бяха избледнели, оставяйки телцето и личицето безукорно чисти. Кожата беше румена. За пръв път от раждането му насам тя повярва, че е красив и изпищя от вида на тая красота — ужасен, безпомощен писък.
— Ранди! Събуди ee. Ранди? Ранди? Ранди?
С бебето в ръце тя се изправи и хукна назад по коридора, без да усеща, че пеньоарът се е изхлузил от едното й рамо. Високото детско столче още си стоеше в кухнята и по табличната му бяха полепнали следи от снощната вечеря на бебето. Тя намести Ранди на седалката, обляна от слънчев лъч. Детската главичка клюмна пред гърдите и телцето бавно, неумолимо се изхлузи настрани, докато заседна в ъгъла между табличната и страничната облегалка.
— Ранди? — повтори тя усмихнато. Очите й бяха изхвръкнали от орбитите като нащърбени топчета от синьо стъкло. Потупа го по бузите. — Хайде, събуди се, Ранди. Закуска. Кой иска да папка? Моля ти се… о, Исусе… моля ти се…
Тя отчаяно се завъртя настрани, отвори едно от шкафчетата над печката и затършува вътре, разсипвайки пакет ориз, кутия консервирани зеленчуци, бутилка олио. Бутилката се строши и пръсна гъста течност по печката и пода. Най-сетне Санди откри бурканче течен шоколад и грабна от сушилната за чинии пластмасова лъжичка.
— Виж, Ранди. Нали го обичаш. Събуди се и виж хубавото шоколадче. Кокадче, Ранди. Кокадче, кокадче. — Ярост и ужас я заляха изведнъж. — Събуди се! — изкрещя тя срещу бебето, изпръсквайки със слюнка прозрачната кожа по челцето и бузите. — Събуди се събуди се за Бога проклето лайно. СЪБУДИ СЕ!
Развинти капачката на бурканчето и загреба с лъжичката от шоколада. Ръката й вече знаеше истината и трепереше толкова силно, че разсипа почти всичко. Тя пъхна остатъка между мъничките отпуснати устни и при това още няколко гъсти капки се стекоха върху табличната с ужасяващо пльокане. Лъжичката изтрака по зъбките на бебето.
— Ранди — умолително изрече тя. — Не се шегувай с мамичка.
Тя посегна с другата ръка, отвори устата му с пръст и изсипа вътре колкото бе останало от шоколада.
— Така — каза Санди Макдугьл.
По устните й плъзна усмивка — неописуема усмивка на крехка, вече прекършена надежда. Тя седна на кухненския стол и се отпусна бавно, мускул по мускул. Сега всичко щеше да се оправи. Сега Ранди щеше да разбере, че тя все още го обича и щеше да прекрати жестоката измама.