Тя извади пръстена от джобчето на блузата си и го пусна в дланта му.
Бен го повъртя между пръстите, после се извърна към прозореца, за да различи инициалите.
— М. К. Р. Майк Райърсън ли означава?
— Майк Кори Райърсън. Изтървах го, после се заставих отново да го вдигна… мислех, че може да бъде интересен за тебе или за Мат. Задръж го. Не искам да ми го връщаш.
— И как се чувстваш сега?
— Зле. Много зле. — Тя предизвикателно вирна глава. — Но това категорично противоречи на разума, Бен. По-скоро бих повярвала, че Мат е успял някак да убие Майк Райърсън и по неизвестни за нас причини е измислил тая шантава вампирска история. Изхитрил се е да смъкне капака. Преправил си е гласа в гостната, докато го чаках долу, подхвърлил е пръстена…
— И за да изглежда по-убедително, сам си е причинил сърдечен удар — сухо добави Бен. — Не съм се отказал от надеждите за логично обяснение, Сюзън. Надявам се да го открия. Готов съм да се моля затова, филмовите чудовища са забавни, но никак не е весело да мислиш, че наистина те дебнат в мрака. Готов съм дори да приема предположението, че Мат е смъкнал капака — не би било чак толкова сложно да го стори с въжена примка от покрива. Да караме по-нататък. Мат е образован човек. Предполагам, че съществуват отрови, които биха предизвикали у Майк описаните симптоми… и може би някои от тях са трудни за откриване. Естествено, идеята за отравяне не е твърде правдоподобна, защото Майк не е хапвал почти нищо…
— Така твърди Мат — вметна тя.
— Не би си позволил да лъже. Зная, че изследването на стомашното съдържание е важна част от аутопсията. А от инжекция биха останали следи. Но нека в името на идеята предположим, че е възможно. Човек като Мат сигурно би намерил лекарство, с което да имитира сърдечен удар. Но къде е мотивът?
Тя безпомощно поклати глава.
— И дори да допуснем, че има някакъв незнаен мотив, защо ще му трябва да заплита подобна византийска интрига или пък да измисля толкова смахната история? Навярно някой криминален автор от ранга на Елъри Куин би намерил начин да обясни всичко, но животът не е като в романите на Елъри Куин.
— Но другото… другото е лудост, Бен.
— Да, като Хирошима.
— Престани! — разяри се тя изведнъж. — Престани да се правиш на шантав интелигент! Не ти отива! Говорим за бабини деветини, кошмарни сънища, психози, наречи го както щеш…
— Дрън-дрън — прекъсна я той. — Мисли логично. Светът се разпада под краката ни, а ти се инатиш за някакъв си вампир.
— Сейлъм’с Лот е моят град — упорито отсече тя.
— Ако в него става нещо, то е реално, а не празна философия.
— Безкрайно съм съгласен — отвърна той и разсеяно плъзна пръсти по превръзката на челото си. — А бившият ти поклонник има страхотен десен удар.
— Съжалявам. Не познавах Флойд откъм тази страна. Още се чудя.
— Къде е той?
— В общинския изтрезвител. Паркинс Джилеспи казал на мама, че би трябвало да го прати в районното — при шерифа Маккаслин, искам да кажа — обаче искал първо да чуе дали ще предявиш обвинение.
— Имаш ли мнение по въпроса?
— Нямам мнение — безразлично отвърна Сюзън. Флойд е вън от живота ми.
— Няма да предявя обвинение.
Сюзън учудено вдигна вежди.
— Но искам да поговоря с него.
— За нас двамата ли?
— Искам да знам защо дойде при мен с широкопола шапка, тъмни очила, шлифер и… фабрични гумени ръкавици.
— Какво?
— Е, знаеш — обясни той, като я гледаше внимателно, — слънцето още не беше залязло. Напичаше. И мисля, че това не му се нравеше.
5.
Когато Ноли се върна със закуската от кафе „Ексълънт“, Флойд бе спал дълбоко. Ноли реши, че ще е тъпо да го буди само заради кулинарните постижения на Полин Дикенс — две пържени яйца с пет-шест резенчета мазен бекон — затова се настани в канцеларията, излапа всичко и накрая изпи кафето. Добро кафе правеше Полин — поне това не можеше да й се отрече. Но когато донесе обяда и Флойд още спеше в същата поза, Ноли се постресна, остави подноса на пода и отиде да почука с лъжицата по решетките.
— Хей, Флойд! Събуди се, нося ти обяда!
Флойд не се събуди и Ноли извади от джоба си ключовете за килиите. Но тъкмо преди да посегне към ключалката, спря и се замисли. Миналата седмица в поредната серия на „Барутен дим“ един юначага се правеше на болен, докато тъмничарят влезе в килията. Ноли не смяташе Флойд Тибитс за кой знае какъв юначага, но пък трябваше да признае, че добре бе подредил онзи Бен Миърс.
Стоеше нерешително, с лъжицата в едната ръка и ключовете в другата — едър млад мъж, чиито летни ризи вечно бяха мокри от пот под мишниците. Опитен играч на боулинг със среден резултат 151 точки, редовен посетител на кръчмите в почивните дни. В портфейла му, точно зад църковното календарче, беше скътан списък на баровете и мотелите в Портланд, където най-лесно се намира нещо за чукане. По характер беше дружелюбен и прям, бавно съобразяваше и бавно се ядосваше. Всички тия съществени качества не пораждаха склонност към размишления. Няколко минути той продължи да се чуди какво да прави, като през цялото време дрънкаше с лъжицата по решетките, викаше Флойд и се надяваше затворникът да изхърка или да подаде някакви признаци на живот. Тъкмо беше решил да потърси указания от Паркинс по радиотелефона, когато самият Паркинс се обади от вратата на канцеларията: