Той метна навън празното шише и измъкна ново от кафявата хартиена торба на пода. Отвори я в дръжката на вратата и разтръсканата бира изригна, обливайки ръката му.
— Всички гърбави къркат като луди — мъдро обясни Франклин. Плю през прозореца, откри, че е затворен и избърса с ръкав мътното надраскано стъкло. — Я да минем после да го видим. Може пък да му има нещо.
Той превключи на заден ход, направи широк лъкатушен завой и спря в мига, когато задният капак надвисна над обединените боклуци на градчето. Изключи двигателя и мигом ги прихлупи тишина. Не се чуваше нито звук освен тревожният крясък на чайките.
— Ама пък е една тишина — промърмори Върджил.
Излязоха от кабинета и минаха отзад, Франклин откачи куките и задният капак с трясък падна надолу. Над отсрещния край на бунището с жални писъци излетя ято чайки.
Двамата мълчаливо се изкатериха в каросерията и взеха да изблъскват бохлюците. Из въздуха се запремятаха зелени найлонови чували, разсипващи съдържанието си в полет. Отдавна бяха свикнали с тази работа. Те представляваха онази част от градчето, която малцина туристи виждаха (и едва ли желаеха да видят) — първо, защото градчето мълчаливо и единодушно не им обръщаше внимание, и второ, защото с времето бяха придобили особен, защитен цвят. Ако човек срещнеше по пътя пикапа на Франклин, забравяше го още преди да е изчезнал от огледалото. Ако някой зърнеше бараката им и кривия комин с тънка ивица пушек, прорязваща белезникавото ноемврийско небе, предпочиташе да извърне очи. А който срещнеше Върджил да излиза от магазина за напитки в Къмбърланд с шише евтина водка в книжна торба, казваше му „здрасти“ и после се чудеше с кого се е разминал; лицето изглеждаше познато, но името упорито отказваше да изплува в паметта, Франклин беше брат на Дерек Бодин, бащата на Ричи (неотдавна детронирания крал на прогимназията на Стаили Стрийт), но Дерек почти бе забравил, че Франклин още живее в града. Той отдавна бе отминал положението на черна овца и сега беше напълно сив.
След като изпразниха каросерията, Франклин изрита последната бирена кутия — дзън — и придърпа нагоре зеления си работен панталон.
— Хайде да видим как е Дъд — каза той.
Слязоха долу, Върджил застъпи кожената връзка на обувката си и тупна по задник.
— Господи, кой некадърник ги прави тия обувки — унило промърмори той.
Отправиха се към бараката от катраносана хартия. Вратата беше затворена.
— Дъд! — изрева Франклин. — Хей, Дъд Роджърс! Той стовари юмрук върху вратата и цялата барака се разтресе. Отвътре кукичката се строши и вратата неохотно отстъпи назад. Бараката беше празна, но из нея се носеше отвратителна сладникава воня, която ги накара да се спогледат и да сбърчат носове — а и двамата бяха кръчмарски ветерани, свикнали с най-неприятни миризми. Тежкият дъх смътно напомняше на Франклин за туршия, оставена да гние на тъмно с години, докато саламурата побелее съвсем.
— Ах, мамка му — обади се Върджил. — Че то вони по-зле и от гангрена.
И все пак бараката беше безупречно чиста. Резервната риза на Дъд висеше на кукичка над леглото, одеялото беше изпънато с армейска педантичност, а вехтият кухнески стол си стоеше на място до масата. Кутията червена боя с неотдавна протекли капки по външния ръб беше сложена на вестник зад вратата.
— Ако не излезем, ще се издрайфам — заяви Върджил. Лицето му бе станало бледозеленикаво.
Франклин, който не се чувстваше по-добре от него, отстъпи назад и затвори вратата.
Огледаха бунището — пустинно и безжизнено като лунните планини.
— Няма го тук — каза франклин. — Сигурно се търкаля къркан нейде из гората.
— Франк!
— Какво? — рязко запита Франклин. Не беше в настроение.
— Вратата беше затворена отвътре. Ако го няма там, как е излязъл?
Франклин стреснато се завъртя и огледа бараката. През прозореца, искаше да каже, но премълча. Прозорчето беше проста дупка, изрязана в картона и закрита с целулоид. Не беше чак толкова широко, че Дъд да се провре през него с грамадната си гърбица.
— Няма значение — ядно рече Франклин. — Като му се свиди пиенето, майната му. Да се махаме.
Върнаха се към камионетката и Франклин усети как нещо се процежда през защитната мембрана на пиянството — нещо, което по-късно нямаше да си спомни, а и не би искал да си го спомня; чувство на лепкав страх, чувство, че наоколо има нещо ужасно нередно. Сякаш бунището имаше собствен пулс — бавен, ала наситен със страховита жизненост. Изведнъж му се прииска час no-скоро да се махне оттук.
— Никакви плъхове не виждам — внезапно подметна Върджил.