Станах и взех шапката си.
— Радвам се, че те видях, Люси.
— Аз също. — Тя остави пурата си и се изправи с усилие, за да ме изпрати. — Между другото, какви са тези приказки за теб и момичето на Кас?
— Приятели сме, само толкова. Къде си ги чула?
— Чета вестници. Пишеше, че с нея сте били при Тод. Не ми прилича на обикновено приятелство.
— Доста любопитна си.
— Както винаги. И си я водил долу на плажа, нали?
— Пак ли Бени Сакс?
— Никой не води приятелка по този начин на плажа, освен ако не му е много добра приятелка.
— Тя с сгодена, Люси.
— Да, познавам годеника й.
Спрях на вратата и се обърнах.
— Кой е той?
Люси ме изгледа с безизразни очи и поклати глава.
— Едва ли си го виждал. — Протегна ръка и ме улови за китката. — Внимавай с момичето. Добро е. Познавах стареца й. Бет акушира при раждането й.
— Тя няма да пострада.
— Не знам. Ти си като баща си. И дядо си. Понякога и те излизаха от релсите.
Потупах я по рамото.
— Така е. Пази се, Люси.
— Да си ме виждал някога с деца? Винаги съм се пазила.
Възможностите да избирам намаляваха. Повече не можех да се крия по ъглите и да се мушкам в сенките. Ферис щеше да пожелае да се свърже с мен и трябваше да съм на линия. А ако можеше да ме намери той, можеше и Арнолд Бел.
Дявол да го вземе, опитах се да остана настрана! Бях се открил изцяло, така че всички да видят, че съм се чупил, но играта имаше свои собствени правила и играчите не позволяваха на никой да се махне, освен на количка в моргата. Само така можеха да са сигурни. Времето и разстоянието не означаваха абсолютно нищо. Зловещите подозрения, че само чакаш удобен момент, за да започнеш отначало, винаги бяха налице.
Това е, отново трябваше да се крия. Като заек от хрътки, само че заекът бе успял да се изплъзне и сега хрътките лаеха по петите му. Този заек беше отрасъл в джунглата и имаше дяволски огромни зъби и дяволски остри нокти. Баща му беше тигър, а майка му от лъвско потекло. Наближаваше ръба на пропастта, където трябваше да се обърне и да пусне в действие всичките си оръжия, независимо какви са шансовете за успех. Веднъж се умира… това е… Времето дойде, Чарли, надявам се, че живя приятно. Заври си го в задника. Мак, просто гледай наистина да умра, това е всичко.
Тълпата беше оредяла и се бе оформила на малки групички, които отстояваха възгледите си със пиянско съвършенство. Умореният оркестър свиреше на пет-шест двойки, които триеха задници На малкия дансинг. Уолт Джентри се усмихваше на русата актриса, която бе оставила някъде лисицата си и сега го държеше на такова разстояние, че да може да види максимално добре бюста й, увит само в някаква полупрозрачна материя. Имаше вид на напълно доволен човек, може би и заради сделката, сключена преди няколко часа.
Братовчедът Денисън се бе надвесил над Лийлънд Хънтър, който пишеше някакъв документ. Крос Макмилън гледаше отстрани, а С. К. Кейбъл говореше оживено на Шарън. Тя си водеше бележки и от време на време задаваше въпроси на двамата възрастни господа встрани, които очевидно бяха доволни от всичко и всички. Единият притежаваше голям парцел в центъра, а другият беше кметът на Линтън.
Не видях нито Роуз, нито Алфред.
Никой не беше виждал и келнер на име Дейли.
Шийла стоеше в отсрещния ъгъл с две чаши шампанско в ръка и когато ме забеляза да стоя сам край рояла, ги остави, заобиколи тълпата и дойде при мен.
— Изведи ме оттук, Куче — каза тя.
Един келнер донесе дрехата й и през кухнята минахме към задния вход, който вече бях използвал по-рано тази вечер. Тя леко се олюляваше и лицето й ми се стори особено.
— Защо оттук?
— Хората обичат да приказват — отговорих.
— Пет пари не давам за хората вече.
Когато стигнахме до вратата, угасих външната лампа. Шийла се облегна на мен и пое дълбоко хладния нощен въздух.
— Искаш ли да походим пеша?
— Да, имам нужда от това.
Паркингът беше почти празен, но никога не съм обичал редици безмълвни коли, така че свих надясно зад едни храсти и излязохме на алеята, която водеше към главния вход.
На осветеното място пред вратата видях Бени Сакс да разговаря с друго униформено ченге и това също не ми хареса. Дръпнах Шийла към тревата и я отведох до улицата, в сенките на дърветата, където спрях, за да се огледам.
— Чакаш ли някого? — попита тя.
— Не.
— Там има някой.
— Навсякъде има по някой, котенце.
Почувствах как потрепери и я улових за ръката.