— Махни ме от хората, Куче.
— Хайде, ще те заведа у дома.
— Не искам у дома. Взех стая в един хотел за тази вечер. Крос ще се върне в Ню Йорк и не искам да оставам сама в голямата къща. Уморих се да съм сама.
— Какво те тормози?
— Нищо, само ме заведи в хотела.
Отидохме до колата, заслушани в звуците на нощта, а ушите ми се мъчеха да доловят сред тях нещо необичайно. Отворих й вратата, за да се качи, заобиколих от другата страна, качих се и аз и мушнах ключа в стартера. Шийла потрепери пак и се втренчи право напред.
— Нещо тревожи ли те? — попитах.
— Защо хората постъпват лошо с другите хора?
— Не знам, скъпа.
Машинално сложих ръка на бедрото й и въпреки че докосването беше съвсем кратко, ме обзе остър копнеж, който изчезна едва когато улових кормилото с две ръце.
Хотелът беше двуетажен и до входа се стигаше по полукръгла алея. Една друга обикаляше около постройката и водеше към служебните помещения отзад. За да се подсигуря минах по нея и когато спрях, от едно такси слязоха трима.
Шофьорът прибра парите и потегли, а аз включих на скорост. В този момент скочиха.
Проблемът им беше, че ги видях, като идваха. Улучих единия в средата на челото, той за миг остана изправен, с кървава каша вместо око и се строполи на земята. През другия минах с двете предни колела и веднага включих на заден ход. Сякаш изхрущя плетена кошница.
Изскочих от колата и видях третия, който бързаше да разбере какво се е случило. Точно когато погледът му се спря на двата трупа, счупих ръката му с първия саблен удар и врата му с втория.
И тримата имаха пистолети със заредени пълнители — два 38-и калибър и един 9 милиметров — с дръпнати назад ударници, готови за стрелба. Само че не бяха достатъчно бързи, за да ги използват. Прерових джобовете им само за няколко секунди. Този, когото застрелях, не ми беше познат и името му не ми говореше нищо. Лицето на другия беше застинало в някаква ужасна болезнена гримаса, но въпреки това го разпознах. Отблизо изобщо не приличаше на пубертет, но със сигурност той седеше до шофьора на колата, която бях видял преди това. Името на третия, този със счупения врат, ми беше познато. Това беше един от главорезите на братята Гуидо, вероятно дошъл, за да гарантира, че задачата ще бъде изпълнена.
Вдигнах очи и видях лицето на Шийла зад предното стъкло на колата. Гледаше ме през дупката, която беше оставил куршумът. Усмихваше се като в някакъв унес и долавях ужаса, който достигаше до всеки нерв на тялото й. Качих се в колата и когато отново докоснах коляното й, тя не реагира. Само очите й леко се разшириха.
Бяха навсякъде около мен и нямаше къде другаде да отида, освен в старата дървена къща край морето.
Беше много уплашена — като че ли някой я бе изстискал с центрофуга. Крачеше странно леко с изкривени като на Мона Лиза устни и нямаше никакво желание да обяснява какво чувства. Нито се противеше, нито се оплакваше — просто тръгна с мен през пясъчните дюни към къщата. Влязохме и остана неподвижна, докато спуснах щорите и запалих газените фенери.
— Добре ли си? — попитах.
Тя не отговори, обърна се към мен и едното ъгълче на устата й потрепери. Очите й блестяха. Улових я за ръката, заведох в до един стол и я сложих да седне.
Отидох в кухнята, сложих чайника на газовия котлон и докато водата завря разглобих пистолета, смених цевта с нова и зарових в пясъка старата заедно с изстреляната гилза, която се бе ударила в арматурното табло на колата. След това се върнах в кухнята и направих кафе.
Шийла все още седеше там, където я оставих, в непроменена поза. Това никак не ми хареса. Подадох й чашата кафе, но минаха цели десет секунди, преди да забележи и да я поеме с леко кимване. Отпи.
Нямаше да е възможно да се разговаря с нея още доста време, така че седнах да изпия кафето си, наблюдавайки лицето й.
Вече трябва да са намерили труповете, помислих си. А може би не? Може би никой нямаше да мине по онази служебна алея, докато не започнат да идват доставчиците на сутринта. Бях стрелял в затворената кола, откъм тъмната страна на сградата, след това бях изчакал достатъчно, за да видя какво ще стане. Не се появи никой, никакво раздвижване. Вероятно не бяха чули изстрела. Никой от тримата не извика, преди да се превърне в размазан труп. Самоувереността бе приспала вниманието им и може би си бяха дали сметка за това в ужаса на последната секунда.
Сутринта трябваше да сменя стъклото и гумите на наетата кола и се надявах да имам достатъчно време за това. Оставаше и проблемът със свидетелката, която седеше срещу мен, изпаднала в някакво вцепенение. Можеше да се разприказва, можеше и да мълчи, но ако някой я видеше в това състояние, непременно щях да си имам неприятности. Мислите на Шийла Макмилън бяха като неуправляема вихрушка, която искаше да се мушне на някакво тъмно, скришно място — и най-малкото невнимание от моя страна можеше да ги насочи в лоша посока.