— Възбужда се.
— Точно така.
— Възрастен секси гражданин! Ти си мръсен старец.
— Не е ли хубаво?
— Надявам се да ти е мъчно за мен.
— Не се съмнявам в това, Куче. Просто ми направи една услуга.
— За теб всичко, съветнико.
— Все още не си умрял.
Повторих неговите думи:
— Не е ли хубаво? Едва ли е някаква утеха, но мисълта е приятна въпреки всичко. — Запалих цигара и поех дим. — Кога Крос ще изсмуче „Барин“?
— Разгрома?
— Да.
За първи път го видях да вади сребърно цигаре, да си избира дълга, тънка пура и да отрязва края й. Беше нещо репетирано и съвсем ново — само полска курва може да те научи на такива номера.
— Скоро — каза той. — Може би след като утихне шумотевицата. Няма как да не стане, знаеш това.
— Не, не знам.
— Какво, според теб, можеш да направиш?
Усмихнах се и му показах зъбите си — големи, тлъсти, без нито една паднала пломба.
— Например да вдигна още малко шумотевица.
— Не ми харесва тона ти.
— На никой не му харесва, съветнико. Това е едно от нещата, които пазя за резерва.
— Неприятности?
— Абсолютни. А може би не. Зависи от обстоятелствата.
— Кои обстоятелства?
— Всички хора се чукат, могъщи Хънтър.
— Отново ме плашиш.
— Такива са намеренията ми. Между другото, къщата е добра. Благодаря.
Адвокатът ми сви рамене.
— Парите са твои.
— И полякините — отговорих. — Забавлявай се.
Бяха променили сценария, за да се възползват от дъжда. Според прогнозата трябваше да се очакват три дни с обилни валежи, докато облаците се изнесат над Атлантика и сега една малка армия от облечени в дъждобрани хора се щураше между брезентовите навеси, пазещи камерите и магнетофоните. Готвеше се следващият кадър. Звездите бяха прибрани на сухо в огромна каравана, където се смееха и подрънкваха с чаши, а второстепенните роли и статистите висяха под една голяма шатра.
Около района бе поставена полицейска ограда и въпреки дъжда, когато нямаше какво да се гледа, край нея се бе събрала тълпа местни зяпачи. Някои носеха фотоапарати, готови да снимат птичето, щом изхвръкне от караваната. До бордюра бяха паркирани две полицейски коли, а десетина полицаи разговаряха лениво с приятели отвъд преградата.
Мина половин час, преди да зърна Хобис и Сатъра. По някакъв начин бяха успели да се присъединят към служителите на С. К. Кейбъл и сега охраняваха района с подострени пръчки в ръка. Старият войнишки трик — никой не те закача, ако се занимаваш с нещо. Казах им да ме чакат до един камион след пет минути, заобиколих караваните и камиона за гардероба и отидох при тях.
Хобис нямаше вид на щастлив човек. Извади цигара, запали я и хвърли клечката в локвата до краката си.
— Прекалено спокойно е, Куче.
— Това е добре — отвърнах аз.
— Никак не е добре. Вони.
— Как така?
Погледът му се плъзна покрай мен към тълпата пред оградата.
— Там има някой. Чувствам го.
— Само с чувства не става.
— Лицата. Никога не съм ги виждал, но са специфични. Движат се различно, изглеждат различно. Разбираш ли?
— Разбирам.
— Там има някой. — Той дръпна още веднъж от цигарата, събори огънчето и пусна фаса в джоба на ризата си. — Може би знаеш.
— Досещам се, но това не влиза в задълженията ви. Вие двамата се грижете за Шарън и Лий.
Сатъра избърса дъжда от лицето си с ръка и отбеляза:
— Никой не се интересува от тях.
— Знам. Искат мен.
— Може би трябва да се въртим около теб.
— Зарежи това. Ако ви видят, ще заиграят хитро. Предпочитам фронталната атака, ако ще има такава.
— Луд човек! — обади се Сатъра. — Би трябвало да знаеш за какво става дума. Тези хора те познават много добре. Никога няма да тръгнат открито срещу теб.
— Мисля, че те ще го направят.
— Погребението ще е твоето.
— Може би тяхното.
— Поне ни е платено предварително — каза Хобис. — Лошото е, че ми е приятно да си изкарвам парите по този начин. Между другото, това онази вечер твоя работа ли беше?
Кимнах.
— Спретнато. — Той ме погледна одобрително и се ухили. — И аз не бих могъл да го направя по-добре.
— Благодаря. Стойте близо до приятелите ми. Бурята едва сега започва да се надига.
— Добре. Ако открием някой от онези типове, ще ти съобщим.
— Направете го.
Изчаках, докато се отдалечат и отново тръгнах във вятъра и дъжда, който превръщаше земята в кална каша малко преди да я залее с потопа, затаил се зад ниските надвиснали облаци. Беше рано следобед, а сякаш бе привечер. Най-малкото всички се чувстваха скапано.
Освен Дик Лейгън, който седеше на задната седалка на един кадилак с климатична инсталация и изобщо не се изненада, когато се настаних до него.