— И да унищожиш репутацията му? — Хънтър се усмихна.
— Е, поне ще проличи колко висок е моралът му.
— Това никак няма да хареса на братовчедите ми — намесих се аз. — Няма ли да е най-лесно чисто и просто да ти дам клетвена декларация в смисъл, че от време на време съм водил доста безразборен полов живот?
— Не ги улеснявай чак толкова. Освен това разследването ще ми достави истинско удоволствие. Напоследък все се налага да чета тъпотии.
Ухилих му се и погледнах огледалото. Бялата кола все още беше там, зад две други. Премина на жълто, приближи се достатъчно, за да не ни раздели следващия светофар и тръгна след нас по авенюто, на което беше небостъргачът с офиса на Хънтър.
— Къде искате да ви оставя? — попита той. Погледнах Шарън.
— У дома — каза тя. — На Източна петдесет и пета улица.
— Оттам аз съм на две пресечки, съветнико. Ще се приберем като истински баровци.
— Добре. Гаражът също е в онзи район. За днес колата няма да ми трябва повече. — Той взе куфарчето си и провери закопчалките. — Някакви особени планове, Куче?
Стиснах ръката на Шарън.
— Намислил съм едно-друго.
Той видя какво направих и се усмихна.
— Имах предвид във връзка със семейството ти.
Кимнах и извадих цигара от пакета.
— Не си давай зор. Имам цели три месеца, за да мисля по въпроса.
— Това ме плаши. Сигурен ли си, че си струва за дребната сума, за която става въпрос?
Изгледах го с присвити устни.
— Можеш да заложиш задника си, че си струва.
Оставихме го пред сградата, продължихме през града до Първо авеню и свихме на север. За миг ми се стори, че бялата кола ни е изгубила на претъпканото кръстовище, но след малко я зърнах на срещуположната страна на еднопосочната улица и се отпуснах на облегалката.
Нещата се развиваха като по ноти. Свалих стъклената преграда и казах на Уилис, че най-напред ще оставим Шарън, но тя подскочи като ужилена и категорично се възпротиви, така че обещах да я изпратя пеша от гаража. В края на краищата не всичко беше като но ноти. Трябваше аз да определя мястото на срещата с двамата главорези от бялата кола, иначе щях да си изпатя. Можех да се закълна, че бяха изпратени, за да ме осакатят, но не биха се отказали и да ме ликвидират. За първи път ми липсваше усещането за парчето стомана, което обикновено висеше на колана ми и кобурът с пружина, който го изхвърляше навън при нужното докосване. Имаше и други начини да се свърши работа, но беше добре човек да знае, че разполага с преимуществата, които осигуряват 45-калибровият армейски колт и двата пълнителя, натъпкани с олово.
Гаражът беше по средата между две пресечки и Уилис спусна колата по рампата към сутерена на сградата, зави покрай ожулените от калници колони със завидна ловкост и спря. Аз слязох пред гишето на касиера, подадох ръка на Шарън и проследих с поглед лимузината, която се отдалечи към отворената врата на асансьора в далечния край. След това дойде някакъв Фолксваген, одра една от колоните и се мушна в една празна клетка недалеч, очевидно запазена за него. След това погледнах към завоя и видях бялото отражение на следващата кола от опашката. Разбрах че е време да действам.
Казах на Шарън, че ще се върна веднага, попитах човека на гишето къде е мъжката тоалетна и тръгнах натам. Плоското предно стъкло на една постара кола се оказа много добро огледало. Видях Маркъм и Брайди Гръка да слизат и да тръгват след мен. Маркъм мина за по-пряко между паркираните коли. Видях отраженията им още веднъж в някаква стъклена реклама за представление на Бродуей, малко преди да свия в нишата, където беше вратата на тоалетната.
Измъкнах колана и го увих около юмрука си, усещайки на лицето си онова странно изражение, което го кара да се сбръчква. Може би тези леваци си мислеха, че съм стоял настрана достатъчно дълго, за да забравя старите трикове. Или че след като съм излязъл от играта, съм се побъркал. Дявол да го вземе, това щеше да разнообрази деня ми.
Бутнах вратата и влязох в тоалетната. Вътре имаше два писоара и три кабинки, в които нямаше никой. Дадох си сметка, че съм извадил късмет. Избрах най-дясната, събух си обувките и ги оставих така, че всеки, който погледне под вратата, да си помисли, че съм седнал в удобно, безпомощно състояние. Затворих кабинната отвътре, прекачих се над стената и застанах зад външната врата, за да чакам Маркъм.
Той пристигна точно, когато го очаквах, с къс пистолет 38-и калибър в ръка, видя единствената заключена кабинка и мина покрай мен, без дори да погледне назад. Бутнах леко вратата, за да се затвори. Не ме чу да се приближавам, защото бях по чорапи. Тъкмо се канеше да вдигне крак, за да разбие вратата на кабинната. В този момент стоварих зад ухото му юмрука с колана и го запратих през дървената преграда с такава сила, че коленете му откъртиха дъската на тоалетната чиния. Преди да успее да извика, улових главата му с ръце и я ударих в дебелия, мръсен порцеланов ръб. Зъбите му се строшиха като сухи клечки и кръвта му оплеска застоялата вода на пода. Изпадна в безсъзнание и изобщо не разбра какво се случи с него. Не чу как счупих костите на двете му ръце и дори не простена, когато свих дланите си на купички и пробих тъпанчетата му с вакуум. Но само след няколко часа и в продължение на месеци след това щеше да се гърчи от болка, а Турчина повече нямаше да го използва. Взех пистолета му и си обух обувките.