Предположих, че Брайди Гръка е застанал пред вратата, чул е шума и сега очаква финала. С удоволствие му го показах. Само отворих вратата и извиках: „Хайде“. Докато разбере, че не съм Маркъм, вече го бях вкарал вътре и ме гледаше с разширени от страх очи.
Опита се да замахне с шипа за лед, но строших китката му с цевта на пистолета, а след това го ударих с дръжката, за да не се развика. Свлече се на земята като чувал мръсно пране и изпусна инструмента си. Такива шипове продаваха във всеки евтин магазин и удобството им се състои в това, че след като ги извадиш от тялото на някого, можеш да развинтиш дръжката и да отнесеш със себе си всички отпечатъци от пръсти, оставяйки единствено болка и бавна смърт. Вурхиз и Браун заминаха по този начин. Брайди бе подредил Бъд Хийли така, че оттогава е парализиран до кръста и вегетира в една вила край Брюксел.
Счупих всичките му пръсти и пробих бузите му, така че никога повече да не може да става невидим в тълпа. После разкопчах колана и панталона му и изчаках около две минути, докато започне да се свестява. Насочих острието на ледотрошачката към двете му топки и тъкмо когато от устата му се разнесе хриптящ стон и очите му се отвориха, за да ме погледнат, го прокарах през тях докато не опря в плочките на пода. Викът на ужас, който се канеше да нададе така и не успя да надделее над острото свистене на секналия му отведнъж дъх. След това припадна.
Следващият, който влезеше в тази тоалетна, нямаше да облекчи само пикочния мехур и дебелото си черво.
Докато се приближавах към Шарън с безизразно лице, тя ме наблюдаваше. След това изведнъж се намръщи и захапа долната си устна. Улових я заръка и по наклонената рампа я изведох на улицата. Апартаментът й се намираше на пет минути оттам и тя не каза нищо, докато не завихме зад ъгъла.
— Цялата ти риза е в кръв — обади се най-накрая.
— Не умея да си пазя дрехите.
— Двама души влязоха в тоалетната след теб.
Кимнах.
— Не ги видях да излизат.
Пак кимнах.
— Познаваше ли ги?
— Да.
Стигнахме до козирката, която стърчеше над тротоара пред входа й и спряхме.
— Те бяха в онази бяла кола, която ни следеше през цялото време, нали?
— Откъде знаеш за това?
— Знам, защото те наблюдавах. Видях ги в огледалото.
— Тези хора бяха от друго време, котенце. Забрави ги.
— Какво им направи?
— Опресних паметта им, така че следващия път или да внимават повече, или да не се захващат изобщо.
— Кое от двете?
— Не мисля, че ще пожелаят да подновят запознанството си с мен.
— Можеш ли да ми кажеш защо се случи това?
Запалих цигара и се загледах към улицата.
— Не.
— Разбирам.
— Искаш ли да ме видиш пак? — попитах.
Лицето й стана сериозно. Очите й се насочиха към моите. Погледна дълбоко в тях. Най-накрая отвърна:
— Да.
Вдигнах брадичката й и я целунах леко.
— Ще съжаляваш.
Тя кимна.
— Да, знам.
— И не ти пука?
— Не ми пука.
Лий ми беше оставил бележка, че дрехите ми от „Уелър-Фебре“ са пристигнали и висят в гардероба. Бил се обаждал Ал де Векио, който поискал да му звънна, когато мога. Обаждала се и някаква секретарка от името на Дик Лейгън, но не предала нищо. Бележката завършваше с покана да вечерям с Лий в някакъв нов ресторант на име „Оливърс Лодж“, ако имам време.
Не че старият ми приятел толкова много държеше на компанията ми. Просто изгаряше от нетърпение да разбере какво е станало с новата ми позната. Хвърлих бележката на тоалетната масичка и се замислих аз Шарън. Побъркана мацка. Професионална девственица. Зачудих се какво ли би направила в последната секунда, ако бях приел предложението да я дефлорирам. Човек би могъл да избегне коляно в топките, но тези смахнати дами могат и да хапят, а дори най-малкото гризване по врата или рамото може да охлади ентусиазма ти. Смахната, но приятна. Все едно да имаш малко лъвче. Сладко, пухкаво и забавно, но само почакай да порасне.