Отидох до гардероба и извадих новите си парцали. Бях забравил да поръчам да оставят допълнителна ширина, за да прикрие издутината на пистолет и сега съжалявах за това. Времената и условията не ставаха по-добри. Ставаха по-лоши и обещаваха да се заплетат допълнително.
Бележката от „Бетертън и Щрос“ в Лондон бе написана върху най-обикновена бланка — на пръв поглед безобидно писмо, в което ми благодаряха, че се ползвам от услугите им и ми предлагаха някои други допълнения към облеклото. Всъщност всичко това означаваше, че Гарфийлд и Греко Испанеца са влезли с главата напред в капана, който им бях заложил и че вече изцяло са извън играта. Саймън Корнър, който действаше от нашата книжарница, в лондонския квартал Сохо, се опитвал да се възползва от отсъствието ми, но проявявал предпазливост и се ослушвал, за да види накъде ще задуха вятърът.
Помислих си, че всичко върви добре. Когато никой не знае нищо, всички подозират всичко. В тези кръгове няма лоши новини. Това е вследствие на супер ефективността. В момента по всяка вероятност брояха главите всеки ден, за да видят кой липсва и кой се поти прекалено. Очакването да се стовари брадвата е най-тежката част от играта.
Измъкнах се от дрехите си, взех душ и се избръснах, после си сложих новия костюм и се обадих на Ал. Когато вдигна телефона, казах:
— Здрасти, paisan.
— Доста се разхождаш, войнико. Проклетият ти номер изобщо не отговаря.
— Знаеш как е.
— Как ти се струват американските курви?
— Не са лоши. Имат някои мръсни мисли, но общо взето женската еманципация не им е повлияла. За какво си ме търсил?
— Получих малко информация. Все още ли си ми клиент?
— Говори.
— Чувал ли си за „Фарнсуърт Авиейшън“?
— Не се ли преместиха някъде в пустинята? Имаше нещо във вестника по този въпрос.
— Точно така. Бяха най-големите замърсители на околната среда в района на Лос Анджелис и екологическите движения се захванаха с тях. Бедата е, че производството им е от основна важност за правителството и са направили нещо като сделка.
— Горките индианци.
— Там, където са, няма червенокожи. Както и да е. Има едно устройство, за чието производство искат да сключат договор с „Барин Индъстриз“. Изглежда само те имат нужното оборудваме, за да започнат производството веднага.
— Прекрасно. Къде докопа всичко това?
— От един случаен разговор със стар приятел, който работи за „Фарнсуърт“. Но има една пречка.
— Така ли?
— „Барин“ ще трябва да въведе някои новости. Това ще им струва повече, отколкото могат да си позволят, ако информацията ми е вярна.
— Колко повече?
— Около два милиона. Така че не се изненадвай, ако на пазара се появят акции.
— С какво разполагат, освен с недвижимото имущество на фирмата?
— С няколко патента. Изглежда някои от старите инженери са изпреварили времето си. Ако не са били две умни глави с доживотни трудови договори с дядо ти, те все още щяха да събират прах в сейфовете. Както и да е, ако изпуснат новите поръчки, ще загубят много.
— Братовчедите ми са от тези, които гледат птичката да е в ръката им — отбелязах. — Ще продават.
— Да. Знаеш ли, че са продали Мондо Бийч?
— Разбира се. Аз го купих.
Последва пауза, след което Ал попита:
— За колко?
— Двеста и петдесет хилядарки.
— Аха — промърмори той и по тона му разбрах, че се мъчи да събере всички отломки в една торба, така че на никой да не му се доповръща.
Умишлено го оставих да чуе кискането ми.
— Чисти са, компютърна главо! Спечелих ги и са мои. Има още много.
— Куче — каза той тихо, — никога не си бил толкова умен, че да пипнеш толкова мангизи.
— Да кажем, че съм попаднал на по-глупави от мен.
— Какви ли може да са те?
— Има всякакви глупаци.
— Да. — Тонът му отново стана далечен и си представих как си играе с кутията от бира и как се взира в малките буквички на етикета. — И още нещо. Крос Макмилън се готви за близък бой. Повечето от старите инвеститори вече са мъртви и акциите им са преминали у техните наследници. Те не се чувстват задължени да проявяват лоялност, така че ръководството на компанията може да се смени всеки момент. Това не е толкова лошо само по себе си, но Крос Макмилън е хищник. Ще превземе „Барин Индъстриз“ парче по парче, ще прибере печалбите и ще покаже среден пръст на акционерите.
— Някога правил ли е предложение да купува?
— Доколкото разбрах, да. Преди няколко години, но му е било отказана категорично. Сега ще пипне всичко, без да плаща.
— Може би, Ал.
— Той е собственик на един от най-големите конгломерати, но не притежава „Барин“, а го иска повече от всичко друго. И е готов да се бори докрай.