— Дявол да го вземе, наистина можеш да побъркаш човек. Каквито ги приказваш…
— А приказките карат света да се върти — обади се някакъв глас. Обърнахме се и видяхме Дик Лейгън, който ни гледаше с полупразна чаша в ръка. — Имате ли нещо против да седна при вас? В края на краищата, бях поканен.
Дръпнах свободния стол и му махнах с ръка.
— Сядай.
— Хапнахте ли?
— Още не — отговори Лий.
— Хубаво. Тогава ще се нахраня с вас и ще ви оставя да платите сметката. Типична журналистическа хватка, която съм сигурен, че ненавиждате.
— Не си и помисляй — прекъсна го Лий. — Тази сметка ще ти се приспадне от данъците.
Изядохме супата и пържолите си, след това поръчахме кафе, а докато Лий и Роуз се занимаваха със списъка на поканените, Дик Лейгън запали тънка пура и заговори:
— Екипът ми се опита да научи някои неща за вас, мистър Кели.
— Добраха ли се до нещо?
— Достатъчно, за да ме заинтригува.
— Така ли? — извадих цигара и го оставих да ми поднесе огънче.
— Освободили сте се от армията през 1946 година, в Европа.
— Всеки го знае.
— Оставайки там, е трябвало да се подчинявате на данъчните закони на съответната държава.
— Както всички.
— Точно така. За разлика от повечето, обаче, платените от вас данъци са значителни, и при изчисляване на доходите ви се получава доста сериозна сума.
— Което доказва, че съм честен човек, който плаща данъците си.
— В това отношение, да. Но повече ме интересува как са спечелени парите.
— Доста нахален въпрос.
— Казвали са ми това и друг път. Както и да е. Хората ми започнаха да ровят малко по-сериозно и стигнаха до интересна информация.
— Например?
— Например, че няма никаква информация. Приходите ви са декларирани, но не е обявен източникът им. Записано е само „инвестиции“. Освен това, по нищо досега не личи, че притежавате някакви особени способности или желание да постигнете успех със… хм, инвестиции.
— Е, и?
— Бихте ли изяснили този въпрос?
— Не.
— Тогава позволете да изкажа някои предположения.
— С удоволствие.
— Добре. Приходи се получават по два начина — законен и незаконен. Тъй като липсват категорични доказателства за първия, поинтересувахме се от възможностите, свързани с втория.
— Доста усилия сте хвърлили за човек, когото познавате само от два дни — отбелязах.
— Делата на семейство Барин са доста интересна тема.
— Надявам се, разполагате с компетентен персонал.
— О, да. Най-добрите. Бивши служители на ФБР, пенсионирани полицаи, отлични журналисти, които познават всички трикове и хватки. Информацията, до която не са в състояние да се доберат по друг начин, могат да купят. Средствата за тази цел са неограничени. Ето защо ние винаги научаваме нещата, които искаме да научим, както може би сте се уверили от материалите ми. Писанията ми са толкова точни, че даже конгресмени са ги използвали, за да спрат някои бизнесоперации и да обвинят добре известни хора в криминално нарушаване на обществените интереси.
— Браво. И какво откриха тези хора за мен?
Дик Лейгън дръпна от пурата и се усмихна.
— Абсолютно нищо. Това е, което ме интригува толкова много. В някои случаи всякакви опити на хората ми да получат информация бяха осуетени. Един от тях дори си изяде боя. Опитите да се купи информацията са били посрещани с безразличие или заплахи. Името „Куче“ или „Ел Лобо“, на някои места, е предизвиквало такава реакция, че хората ми ги е хващал страх. Такова нещо досега не се е случвало.
— Какво толкова може да има в едно име, приятел? Знаеш какво е казал поетът за розата.
— Само дето не ухаете така, мистър Догрън Кели. Името „Куче“ не се ползва с добра слава на някои места.
— Ти имаш ли врагове, Дик?
— Разбира се. И е напълно разбираемо. Дори сам се опитвам да си ги създавам. Това е част от работата ми.
— А познаваш ли някой, който няма врагове?
Той се замисли за миг и поклати глава.
— Не.
— Аз познавам — казах.
Лейгън ме погледна с лека, насмешлива усмивка.
— Така ли?
— Но са мъртви — отвърнах тихо.
Той се втренчи в мен за около десет секунди, дръпна дълбоко от пурата, издиша дима към тавана и се загледа в него.
— Кои са мъртви, мистър Кели? Въпросните хора или враговете?
— Както ти харесва, Лейгън.
Лий и Роуз бяха престанали да говорят и ни гледаха. Лицето на Лий отново бе станало напрегнато, а в очите му се четеше уплаха — като на човек, който пресича улицата и не знае дали да се върне назад или да изтича напред, защото върху него връхлита камион.
Оставихме Роуз пред един фризьорски салон и се върнахме към офиса на Лий. Пешеходците навън се движеха плътно до стените на сградите, за да избегнат пръските от колелата или се мъчеха да се разминат с чадърите си в средата на тротоара. Чистачките на предното стъкло на таксито тиктакаха монотонно и заглушаваха шума на колелата.