— Лейгън проявява нездрав интерес към теб, Куче — каза Лий най-накрая.
— Е, винаги е имал едно на ум за семейство Барин.
— Този път не е семейството, а си ти.
— Глупости.
Лий се обърна към мен с въпросително изражение на лицето.
— Защо, Куче?
— Какво защо?
— Хайде. Знам как действа. Досега не е било да не получи отговорите, които го интересуват. И няма да се откаже, докато не ги получи.
— Все още вярвам в правото на личен живот. Желая му късмет.
Лий кимна и отново се обърна напред.
— Казваш го така, сякаш няма да има никакъв.
— Възможно е.
— Повечето хора не умеят да прикриват живота си толкова добре.
— Така е — съгласих се.
— Аз също се чудя…
— Достатъчно е да попиташ, Лий.
— Да, и друг път си ми го казвал.
— Питай тогава.
— Страхувам се от това, което можеш да ми кажеш.
— Недей да питаш.
— Мисля, че няма.
Лий слезе, за да урежда нещата около купона, а аз му казах, че ще го взема към пет и продължих към елитното ателие „Уелър-Фебре“. Двама безупречни млади мъже, облечени в сутрешно облекло, с вратовръзки, които сами по себе си бяха като етикетчета за цена, обслужваха собственик на нефтена компания и шеф на вестникарски тръст.
Шефът ме видя да влизам, усмихна ми се делово и остави счетоводната си книга, за да ме поздрави.
— Радвам се да ви видя отново, мистър Кели. Надявам се костюмите да са ви харесали.
— Идеални са. Съжалявам, че не предупредих за идването си.
— Разбирам.
— Приятелят ми малко се смути.
— Той не разбира.
— Отношенията ви към потенциалните клиенти са малко грубички.
— Но те ми позволяват да правя това, което правя. Но да се върнем към вас.
Той улови ръката ми е ме поведе към пробните.
— Нещо на континента се раздвижва — отбелязах аз.
— Така е. Един си отива, друг идва. — Сви рамене достатъчно красноречиво.
— Някой иска да ме очисти. Опитаха чрез Турчина.
— Опитаха — повтори той. — Дума, която казва всичко. Изненадан съм, че е бил Турчина. Човек би си помислил, че би предпочел да стои настрана.
— Аз също смятах така. Струва ми се, че не действа от свое име.
— Вероятно е така. Но той е достатъчно луд, за да предприеме нещо на своя глава. Последният епизод се отрази много зле на положението му… и на неговата малка империя. Не забравяй, че именно той ликвидира Луис Албо и оглави бизнеса му.
— Тогава беше млад. Нямаше какво да губи.
— А сега има ли?
— Аз се оттеглих, приятелю. Събитието възбуди редиците.
— Но сте жив, мистър Кели. Може да се предположи, че има нещо, което гарантира живота ви.
— Може би.
— В такъв случай е по-добре да решите накъде ще тръгнете.
— Разбира се. Междувременно пуснете пипалата си, за да разберете кой стои зад всичко това. Ако има някакво преимущество, искам да е на моя страна.
— Добре, ще опитам. — Той протегна ръка и аз я поех. — Надявам се да не разкървавя стари рани.
— Действайте внимателно.
Тръгнах да излизам, но той ме спря с ръка.
— Мистър Кели…
— Да?
— Защо… прекъснахте дейността си? Знаехте какво ще се случи.
— Да, но се надявах да не се случи. Да кажем, че се уморих от цялата тази стрелба.
Лий напълни две чаши и ми донесе едната в спалнята. Бях съблякъл сакото си и се канех да го окача в гардероба, когато той попита:
— За какво ти е това? — Гледаше пистолета на колана ми.
Толкова бях свикнал с теглото му, че бях забравил за него.
— Нали и ти брои парите — отвърнах. — Милионите са апетитна мишена.
— Те са в банката. — Гласът му трепереше.
— Само ти знаеш това.
— Куче…
Преди да довърши на входната врата се позвъни — ниско, настойчиво жужене откъм другата стая. Лий остави чашата си и отиде да отвори. Аз свалих пистолета от колана си, мушнах го в гардероба заедно с патроните и тръгнах след него.
Този път бе пребледнял като сняг. Стоеше като замръзнал и оглеждаше боязливо двама души. След това ме посочи с ръка. Единият беше прехвърлил четирийсетте и имаше телосложение на боксьор тежка категория, а другият беше малко по-млад, слаб и ръбест, но с всички белези на хрътка. Нямаше нужда да се легитимират — от главата до петите им личеше че са ченгета. Където и да отидеш, този вид е един и същ.
— Добър вечер, господа — поздравих.
По-възрастният се втренчи в мен за секунда и попита: