— Имаме много такива, Куче. Не ги познаваш всичките.
— Но миришат еднакво.
— Сега наистина съжалявам, че отървах кожата ти — каза той злобно. Гласът му едва се чуваше, но говореше абсолютно сериозно.
— Винаги можеш да се поправиш, приятел — обясних му аз и зъбите ми се показаха. — Можеш да започнеш веднага. Ще ви натръшкам тримата и ще изчезна преди да са утихнали изстрелите.
Очите на Чет се присвиха, а кожата около устата му се изопна. Даваше си сметка, че не се шегувам и това личеше по лицето му.
— Няма да се измъкнеш безнаказано.
— Искаш ли да опитаме?
Облегнах се и им показах цевта на пистолета през свивката на кръстосаните си ръце. Тримата стояха съвършено неподвижно.
— Остави това — каза Чет.
Кимнах бавно, без да ги изпускам от поглед.
— Тогава всичко е в твои ръце, Чет. Само помни, че не играя в защита. Само нападателите печелят. Ако още някой се опита да направи нещо, няма да се интересувам кой го е изпратил. На никого няма да се размине, така че ако си намислил нещо, вразуми се, и кажи на другите също да се вразумят. Иначе всички ще са в един кюп.
Станах и си нахлупих шапката. Мушнах пистолета в кобура, но задържах ръката си така, че да мога да го извадя по-бързо от тях. Чет взе кафето си. Очите му все още бяха присвити.
— Прави ли бяха те, Куче? Готов си да се защитиш с неща, които биха пратили по дяволите всичко?
— Човек никога не знае какво ще се случи, нали? — отговорих аз. Изчаках докато една двойка стана от масата си и тръгна да излиза. Тръгнах пред тях, за да ме прикриват, в случай, че на онези им хрумнеше да загърмят. Когато излязох на улицата, те все още седяха на масата. Блеки и другия слушаха Чет. Ръцете на Блеки бяха стиснати в здрави юмруци и той стовари единия върху масата. Представях си какво казва.
Погледнах часовника си — беше четири и петнадесет.
Шарън свърши с грима, затвори пудриерата и я пусна в чантата си.
— Обичаш да будиш хората в безобразни часове, нали? Вече сме почти в Линтън а още няма десет часа.
— Децата трябва да стават рано — отвърнах.
Тя повдигна вежди и ме изгледа с един от странните си погледи, които не бях в състояние да изтълкувам.
— Дете? Какво разбираш ти от деца?
— На колко години си, скъпа?
— На достатъчно, за да предпочитам да не играя ролята на жена Петкан заради теб.
— Не беше нужно да идваш.
— Мистър Кели, не бих пропуснала възможността да съм с теб за нищо на света. Знаеш ли какво приказват разпространителите на слухове в нашия кръжок по шев и кройка?
Обърнах се и я погледнах.
— Разкажи ми.
— Около теб има нещо дълбоко и мътно. Дик Лейгън намеква за най-лошите възможни неща, а Мона Меримън изглежда смята, че си бил сгоден за млада дама, чийто баща е бил заместник диктатор в една от новоизникналите държави… който скоро след това е бил застрелян.
— Ех, слава…
— Верни ли са тези неща? — Тя гледаше право напред, с ръце, свити в скута й.
— Ако са верни, скоро ще прочетеш за тях във вестника.
— Не ми се струваш особено разтревожен.
— Отдавна престанах да се тревожа, кукло.
През следващата миля не разговаряхме, след това тя се обърна към мен и почувствах погледа й.
— Тогава какво му става на Лий?
Свих рамене и завих по разклона на изток.
— Нищо.
— Куче… той е уплашен до смърт. Гледа те… сякаш ще се взривиш или нещо подобно.
— Познаваш Лий.
— Не толкова добре, но достатъчно, за да знам, че никога досега не е бил такъв. — Тя замълча за момент и добави: — Свързано е с онзи ден, нали? Имам предвид онези двамата. Прочетох нещо във…
— Съвпадение.
— И по телевизията. Казаха, че са били нападнати и… насилени. Полицията работела върху възможните версии.
— Знам. Обадиха ми се.
— И?
— Не можах да им помогна и си отидоха.
— Куче… обадиха се и на мен. Казах им… казах им, че сме били там.
Протегнах ръка и стиснах коляното й.
— Постъпила си правилно, скъпа, нямаме какво да крием. Ню Йорк е голям град. Всичко може да се случи. Просто бяхме там, когато това е станало.
— Куче…
— Слушай, знаеш колко време бях в тоалетната… около минута и половина. Мислиш ли, че за толкова малко бих могъл да подредя по този начин двама едри мъжаги и да изляза оттам без драскотина.
Отговорът се забави доста. Тя помнеше кръвта по ризата ми.
— Не знам — промърмори накрая.
Аз се засмях.
— Ласкаеш ме, кукло.
Шарън също се усмихна и се отпусна на седалката.
Над върховете на дърветата пред нас се показа силуетът на Линтън, а комуните на завода „Барин“ протягаха пръсти към небето. Три от тях не димяха. Третият изпускаше тънка нишка сив замърсител на въздуха. Ако състоянието на града отразяваше състоянието на „Барин Индъстриз“, положението не беше никак розово.