Преминахме през центъра на града и тръгнахме по улицата, която заобикаляше завода. Старомодните тухлени постройки, старата кула и бръшляните го правеха да прилича повече на колеж, отколкото на производствено предприятие. Сто и петдесетгодишният часовник все още отмерваше времето правилно и площите вътре бяха добре поддържани, но липсваха някогашните купчини материали, които изпълваха двора. Отвътре се чуваше постоянен тътен, а от време на време някоя фигура се мяркаше зад прозорците — не се забелязваха никакви други признаци на живот. На паркинга имаше петдесетина коли. Една от тях беше точно срещу входа на административната сграда, въпреки знака, забраняващ паркирането. Моделът и цветът ми се сториха познати и пак погледнах натам, но отговора получих, едва когато Крос Макмилън, следван от други двама, излезе от входа и се огледа със самочувствието на бъдещ собственик.
— Приятелят ти — отбеляза Шарън. — Какво ли прави тук?
— Мисли си, че ще купи това място. — Настъпих педала на газта и отминахме. — По-добре е да не се чувства много сигурен.
— Може би има основание за това. Семейство Макмилън никога не се е славило с кротост. Винаги са били пирати. — На челото между очите й се появи бразда и тя прехапа горната си устна. — Какво става, Куче?
— Копелето иска да пипне всичко. Още откакто се скара със стареца.
— Успял е да прогони всички останали.
— Не всички, кукло — отвърнах тихо.
— Мислиш, че не може да сложи ръка на това тук? — тя махна с ръка към завода.
— Не без сериозна борба.
— Но братовчедите ти не са способни на такова нещо.
— Не ме интересуват братовчедите ми.
— Кой си ти, Куче? — Гласът й трепереше.
— Един човек, който иска да се върне у дома.
— И това е всичко?
— Никой не иска да го направя.
— Но не могат и да ти забранят.
— Вече не, коте.
Свих на кръстовището и се върнах назад към града. Обикалях из улиците, докато не стигнах до ъгъла на „Берган“ и главната улица. Времето си бе казало думата и бе оставило следи от олющена боя и напукана мазилка, но клубът на Тод все още дръзко стоеше на мястото си — една от първите постройки, изградена с материали и умения достатъчно старомодни, за да устои на времето и на почти пълната липса на поддържане.
Това място някога беше център на целия обществен и политически живот в града, а на два пъти в него дори тренираха боксьори тежка категория, за да се подготвят за големия мач. Единият спечели шампионската титла. Сега половината от приземната площ бе дадена под наем на малки магазинчета, за да се плаща издръжката, а голямата площ за увеселения на открито бе заета от порутен ламаринен склад.
Спряхме пред входа и помогнах на Шарън да слезе от колата. Тя хвърли поглед наоколо — видя мръсните прозорци и потъмнелите тухли.
— Какво е това място?
— Не помниш ли?
Тя присви очи към постройката и кимна.
— Баща ми идваше тук, струва ми се. Беше някакъв клуб, нали?
— Повече или по-малко.
— Името ми е познато. Тод. Да, татко веднъж ни доведе тук. Помня, че се играеха игри, имаше бъчви бира, а за децата някъде имаше езерце.
— Отзад.
— Точно така.
— А какво е сега?
— Не знам — отговорих, — но ще започнем оттук.
Минахме по познатия коридор, по чиито стени висяха препарирани риби и еленови глави. Месинговите табелки под трофеите бяха потъмнели и имената не можеха да се прочетат. Повечето от тях и без това вече бяха издълбани върху надгробни камъни, помислих си.
Един старец с работни панталони миеше пода в западната зала, като бе качил столовете върху старите, прегорени от пури и цигари маси. Ресторантът, някогашна гордост на града, сега бе разделен на малки помещения за офиси. Три от тях бяха празни. В другите две се помещаваше някаква строителна компания и фирма за търговия с недвижима собственост.
Някъде отвътре се чуваха гласове, които се надвикваха със сапунената опера по телевизията. Бутнахме полуотворената двойна врата и влязохме.
Мястото не се бе променило. Големият десетметров бар все още беше на мястото си пред гишетата за сервиране в стената и голямото огледало, в което се отразяваха старинни оръжия, монтирани на вървени подпори и шест ухилени мечи глави, трофеи на отдавна починалия Хайръм Тод. Когато бях малък, молците вече бяха изяли по-голямата част от козината им и сега озъбените гримаси сякаш принадлежаха на мумифицирани черепи, странно оживени от стъклените очи, монтирани в изсъхналите орбити.
Двамата пийнали клиенти, които се наливаха с бира от халби, подпираха краката си на лъсната месингова тръба в долния край на бара и спореха за бейзбол. Кльощавият стар барман в прекалено голяма за него риза не им обръщаше внимание и придаваше на вече лъснатите чаши кристален блясък.