— Искаш да кажеш, че Ал и Дени си попийват?
— Ами. Те са като старите моми. Всичките им роднини ги гледат, а сестрите им са се вкопчили в тях така, че не им остава нищо друго, освен да говорят. Сигурно им се ще да се откачат поне за малко. Този, Дени, веднъж ощипал племенничката ми по задника… извинете, мадам… а Ал отпрашил към града с някаква мадама и ги намериха заседнали в една канавка край реката. Бени Сакс беше дежурен през нощта и ги измъкна. Ал имаше някакви драскотини по лицето, но каза, че били от храсталаците. Дамата не каза абсолютно нищо, така че ние се по майтапихме малко с тая история и всичко се забрави. — Тод се засмя гръмко и поглади замислено брадичката си. — Все още си мисля, че се е опитал да направи нещо с нея. Трябва да си слепец да не видиш онази канавка при пълнолуние.
— Скапан подход — отбелязах.
— Ти имаш ли по-добър? — попита Шарън.
— Ще разбереш по-късно.
— Ех, деца, деца — промърмори Тод.
Допих бирата и станах.
— Къде живее тази твоя племенничка?
— В Хайланд. Една бяла къща на върха На хълма. — Тод ме изгледа проницателно. — Искаш да изровиш нещо за братовчедите си ли?
— Много бих се радвал, ако имах с какво да ги ръчкам, ако се наложи.
— Луиз ще ти каже, ако има нещо. Късмет. Не ми харесват тези сополанковци. Кажи на Луиз, че те изпращам аз.
— Благодаря. Ще й кажа.
— Ще дойдеш ли пак?
Кимнах и хвърлих два долара на бара.
— Дявол да го вземе, Тод, аз вече съм тук.
Играта започваше да допада на Шарън. В Линтън тя се чувстваше в свои води и познаваше по-добре от мен улиците и тъмните ъгълчета. Показваше ми познати неща, училището си, спря в няколко магазина, за да поздрави стари приятели. Тя познаваше няколко от десетината души, с които се заприказвах, но никой не можеше да ни каже нищо за семейство Барин. Аристокрацията се бе барикадирала зад стените на имението и никой не можеше да надникне в живота й.
След вечеря тя се съгласи да поговори с племенничката на Тод. Остави ме пред местната полиция и отиде да я търси. Изчаках да се скрие зад ъгъла и влязох в сградата.
Един полицай, който се освобождаваше от дежурство, ме упъти към нужния кабинет, аз почуках на вратата и влязох. Широкоплещестият полицай, който, с гръб към мен, ровеше в някакъв шкаф с документи, каза:
— Почакайте минутка.
Продължи да тършува сред папките, намери тази, която му трябваше и затвори шкафа. Когато се обърна, тъкмо щеше да ме покани да седна, но се сепна, пресилената усмивка изчезна от лицето му и той се втренчи в мен враждебно.
— Ти ли си?
— Несъмнено.
— Без остроумия, ако обичаш.
Лакътят му неволно докосна пистолета в кобура на колана му. Помнеше къде ме видя за първи път.
— Тогава да започнем отначалото — казах.
Бени Сакс не обичаше да го командват. Твърде дълго беше ченге в малък град и бе свикнал да е обратното — в противен случай трябваше да предполага, че пред него стои някаква сериозна сила. Седнах без покана и го изчаках да се намести зад бюрото си.
Най-накрая се разположи на стола и лицето му се размаза от доброжелателност.
— Да чуем, мистър…
— Кели — казах. — Догрън Кели, братовчед на Ал и Денисън Барин. Камърън Барин ми беше дядо.
Когато споменах Ал и Дени, видях как погледът му става леден, но не последва нищо повече.
— Много хубаво — отбеляза ченгето.
— Слушай, падам си по братовчедите си колкото и ти.
Той се вгледа в мен за миг и после устните му леко се изкривиха. Разбрах, че ледът е счупен.
— Какво мога да направя за теб, Кели?
— Да извадиш нещо от ежедневните доклади. Нещата винаги опират до миналото.
— Като например за Алфред и певицата от кънтри клуба?
— Точно така. — Засмях се.
— Няма кой знае какво. Когато пристигнах, те седяха долу в колата. Завързах едно въже за оста на колата и я изтеглих. Дойдох с тях до града, за да се уверя, че всичко е наред.
— Ал е имал драскотини по лицето, доколкото разбрах.
— Каза, че било от храстите. Три хубави, прави драскотини, дълбоки колкото женски нокти. А наоколо нямаше никакви храсти.
— Как са го направили?
— Мистър Барин каза, че изгубил контрол над колата, стъпил на банкета.
— А какво е станало според теб?
— Мога да си го представя.
— И какво си представяш?
— Опитал се е да я сграбчи за задника и дамата го е прасната. Следите от гумите, преди да изхвърчат от пътя бяха само зиг-заг.
— А караха ли се?
— Не. Всичко беше тихо и спокойно. Когато пристигнах, бяха като братче и сестриче. Дамата дори не беше разрошена. Би могло да е станало, както каза той, особено ако е пил преди това, но не усетих да мирише на алкохол, а освен това предпочетох да мисля, че съм си въобразил.