— Само това ли беше?
— На следващия ден получих една каса пиячка от анонимен дарител. Добър скоч. Изглежда го е купувал иконома на семейство Барин.
— Мислех си, че нямаш право да приемаш подкупи — казах през смях.
— Нали ти казах, че беше от анонимен източник. Докато се наканя да проуча въпроса, в касата не остана нищо. А и нямаше как да съм сигурен. Пеги от магазина за алкохол само намекна нещо.
— Значи братовчедът Ал е чист като росата?
— Никакво оплакване не получихме срещу него — отвърна Бени Сакс. — Но бас хващам, че му се е приискало. Онази дама си я биваше. Лошото беше, че имаше два счупени нокътя.
— Наблюдателен си.
Едрото ченге сви рамене с безразличие.
— Така би трябвало да бъде.
— Ами Крос Макмилън?
— Плаща големи данъци. Занимава се със собствената си работа.
— Онзи ден се занимаваше с нещо друго — припомних му.
Сакс се замисли за епизода пред портала на имението Мондо Бийч. Взе пура, отхапа края й и го изплю на пода.
— Мистър Макмилън се канеше да купи онова място. Дори беше дал някаква предплата.
— Сделката му се провали. Имота е продаден.
Полицаят поднесе запалена клечка към пурата си, без дори да ме погледне.
— И аз чух такова нещо. Той никак не се радва. Кроеше големи планове.
— Лошо.
— Не и за Макмилън. Винаги получава това, което поиска.
— Чувал съм това и преди. Също така и че не може да вземе собствената си жена.
Сакс изгаси клечката и я захвърли в ъгъла.
— На твое място не бих приказвал такива работи. Доста докачлив е на тази тема. Когато надхитри Къби Тилсън в една сделка със земя, старият Къби се разплямпа и Крос му разказа играта. През четирийсет и пета беше шампион по бокс във флота. — Той дръпна от пурата и издуха миризлив синкав облак дим към мен. — Чий е сега имотът на брега?
— На човек от семейството, доколкото разбрах.
— Разбрал си доста бързо. Документите по сделката още не са попълнени. На Крос Макмилън ще му е доста интересно чие име е записано там.
— Това не е никаква тайна, Сакс. Но имотът е купен. Факт. — Станах и нахлупих шапката си. — Благодаря за разговора.
— Няма защо.
Остави ме да стигна до вратата и попита:
— Между другото, имаш ли разрешително за този пистолет на кръста ти?
— Бива те да познаваш.
Той се усмихна с поглед и мушна пурата в устата си.
Шарън ме чакаше в колата отпред и се премести, за да седна зад кормилото.
— Какво откри? — попитах я аз.
— Кръгла нула. Чисти са като девствени младоженки, но ако можеш да ги обвиниш заради потайни похотливи погледи и гадни мисли, ще спечелиш. Луиз даже повика две приятелки, за да разкажат клюките, но по всеобщо мнение, двамата не са криввали от правия ергенски път.
Казах нещо гадно под нос и включих на скорост. Не можех да не си спомня мръсния поглед на Алф, когато ме блъсна с колата си и пискливото ругаене на Денисън, когато се мъчеше да пикае с болния си от трипер инструмент. На мишките обикновено не им никнат крила на прилеп, за да отлетят към подобри земи.
— Луиз си спомни и още нещо — продължи Шарън. — Точно след смъртта на дядо ти, в сградата на лабораторията в завода е станала експлозия. Един от по-възрастните инженери, който по онова време се е намирал там, е бил ударен по главата. По-късно разследването установило, че това е било нещастен случай, тъй като се провеждал някакъв експеримент, но инженерът продължавал да твърди, че са го ударили преди взрива. Според него това бил провален опит за грабеж. Освен това малко преди експлозията видял да потегля колата на Алфред Барин.
— Грабеж?
Шарън направи неопределен жест с ръка.
— Нищо не било откраднато. Алфред твърдял, че по това време бил вкъщи с брат си, а инженерът не се оправил напълно от раните си. Пенсионирал се веднага след това.
— Споменаха ли името на този човек?
— Да. Стенли Крамър. Често посещавал заведението на вуйчо й Тод. Приятен старец и все още е жив. Къщата му е на Мейпъл Хил, близо до мястото, където беше нашата къща.
— Любопитно — казах аз.
— Защо?
— Защото в завода тогава са се провеждали експерименти само за извличане на алуминий. Лабораторията всъщност е била една леярна.
— И тя каза същото.
— Ще трябва да проверим.
Библиотеката беше отворена почти без посетители и дребничката възрастна жена, която работеше там се оказа много услужлива. Каталозите й представляваха стройни редове картички, изписани с подобен на паяжина почерк. След трийсет секунди тя намери която търсеше, погледна я и след още малко донесе старо библиотечно копие на „Линтън Хералд“.