Което ни интересуваше беше на първа страница — три колони и снимка на разрушената лаборатория. В общи линии пишеше същото, което ми разказа и Шарън, но също така се обясняваше, че като евентуална причина се смята срутването на някакви контейнери с киселина върху химическия склад отдолу. От снимката личеше, че силата на експлозията е била насочена към вътрешната стена. За братовчед ми Алфред не се споменаваше нищо.
Когато се върнахме в колата, попитах Шарън откъде Луиз е научила това за Алфред.
— О, чула е вуйчо си и леля си да говорят за това. Всичко, свързано със семейство Барин, е голяма новина в този град.
— Мислиш ли, че ще можеш да намериш къщата на Крамър?
— Струва ми се, че няма да е трудно. И без това малко хора живеят нататък.
Наистина не беше трудно. Стенли Крамър беше записан в телефонния указател, а когато стигнахме до малката къщичка, лампата в предната стая светеше. През прозореца го видях как става от стола пред телевизора, когато позвъних — съсухрен стар човек, с криви крака и провлечена походка. Всичката му бяла коса си беше на мястото и освен нея имаше старомодни бели мустаци, приличащи на кормило на велосипед — като тези, които носеха татковците на поляците, когато бях малък.
Лампата на верандата се запали и вратата се отвори. Старецът замига срещу нас със воднистите си очи и каза:
— Добре, добре. Тук рядко ми идват гости. Да не сте се загубили?
— Не. Вие ли сте Стенли Крамър?
— Открай време.
— Значи идваме при вас.
— Колко мило. — Той ни се усмихна с беззъбата си уста под провисналите мустаци и отвори вратата широко. — Влизайте.
Къщата му беше мъжка — подредена и чиста. Рафтът над камината бе украсен с множество миниатюрни механични устройства с лостове и колела, а на малките масички из стаята бяха сложени снимки в рамки. На една от тях се виждаха дядо ми и той, пред първата сграда на завода. Може би беше правена преди шейсет години.
Старецът ни наля вино от гарафа и най-накрая седна срещу нас.
— Толкова се зарадвах, че идва някой, че забравих да се запознаем. Кои бяхте вие? — Той присви очи. — Не ви познавам, или греша?
— Познавали сте дядо ми — казах. — Камърън Барин. Аз съм Догрън Кели, семейната тайна.
В очите ми се появи смях и той разклати пръст срещу мен.
— О, помня те, как да не те помня. Голяма паника настъпи, когато се появи. Старият Камърън стана луд за връзване.
— Това е Шарън Кас. Някога е живяла тук. Баща й е работил в „Барин“.
Крамър се протегна, за да вземе очилата си, окачи ги на ушите си и се наведе напред, за да я види добре.
— Ти си дъщерята на Лари Кас? — Преди Шарън да отговори, старецът закима енергично. — Да, разбира се! Та ти приличаш на майка си от глава до пети. Същата уста, същите очи. Даже и косата си носиш като нея. Хубава жена беше майка ти.
— Благодаря.
— Много мило, че сте дошли от толкова далече, за да видите старо изкопаемо като мен. — Той се усмихна, отпи от виното и ме погледна. — Но май не идвате само за това, а?
— Може би ще успеете да ми помогнете.
— Вече за нищо не ме бива, синко.
— Искам само да си спомните някои неща.
— Виж, това мога. Само това ми остана.
— Помните ли експлозията в лабораторията?
Усмивката му изчезна и мустаците му увиснаха надолу.
— Помня преди и след това, не и самата нея. — Той свали очилата си и се почеса по темето. — Струва ми се, че подобни неща не бива да се помнят.
— Преди време сте казали на някого, че не експлозията ви е зашеметила.
Той вдигна гарафата и напълни чашите отново.
— Казал ли съм?
— Хубаво вино — похвалих го аз.
Очите му престанаха да бъдат старчески и той се вгледа в мен изпитателно.
— Знаеш ли какво, синко? У теб има нещо от стария Камърън. И той имаше ръбест характер. Понякога ми приличаше на змия, друг път изцяло на котка, хитър и опасен. Другите изобщо не са като него.
— Аз съм единственият му пряк потомък. Но никой не е забил камбаните, когато съм се родил.
— Така е — Крамър се изкиска. — Камърън не обичаше да му правят номера.
— Та за експлозията.
— Виждаш ли? Точно като дядо си. И той не оставяше нещата на мира. — Старецът отпи от виното и го задържа в устата си, за да усети вкуса му. — Експлозията — продължи да разсъждава на глас — стана някъде след обяд. Работех върху един топлинен проблем с алуминиевата сплав. Стори ми се, че чух шум и понечих да се обърна, но точно тогава ме удариха по глава. След това се опомних в болницата.
— Можело е да стане и по-лошо.