— Спокойно — казах аз. — Не се насилвай. Ще поговорим по-късно.
Той едва забележимо кимна.
— Ранен ли си?
Едната му ръка направи отрицателен знак.
— Добре тогава. Стой тук.
Намокрих кърпата отново, сложих я на челото му, излязох от стаята и заключих външната врата. Продължавах да се проклинам, задето бях такъв идиот да си мисля, че това няма да се случи. Бях изложил на опасност всички, до които се бях докоснал, защото не допусках, че онези ще бъдат достатъчно тъпи, за да поискат да пуснат в действие цялата мръсна машина, но пак се бях заблудил. Нямаше смисъл да се опитвам да проследя извършителите. Ваната беше почти пълна, което означаваше, че водата е текла дълго време и всички са имали достатъчно време, за да се изпарят. Операцията е била съвсем проста. Хванали са го, когато се е качвал с пощата, насочили са пистолет, влезли са в апартамента му и са го праснали с нещо. Вдигнах писмата от пода и след това погледнах датата на вестника. Беше от вчера. Това означаваше, че са го пипнали още предишната вечер, когато се е връщал от работа. Чакали са цялата нощ, с надеждата да ме пипнат и когато не съм се появил, са решили да ми оставят подарък.
Когато се досетих, изругах още веднъж, втурнах се в банята, отпуших канала на ваната, изхвърлих смачканите лепенки в клозета и върнах стола зад бюрото, където му беше мястото. Когато минах покрай Лий, видях как очите му се разширяват отново и му казах:
— Облечи се и се приготви да играеш роля.
Едва имах време да сваля сакото си, да прибера пистолета и да набера номера на Лийлънд Хънтър, когато на вратата се почука. Казах на секретарката му да изчака и отидох да отворя. Бяха същите две ченгета, Тобано и партньорът му, и държаха насочени пистолети.
— Не стойте там — казах аз. — Влезте. Говоря по телефона.
Обърнах се, за да вляза вътре, но Тобано ме спря.
— Почакай малко, приятел!
Направиха всичко по класическата полицейска процедура, а колегата на Тобано дори провери телефонния разговор. Каза на секретарката на Хънтър, че ще се обадя пак и затвори. Преди да успеят да огледат стаите, Лий се появи обут в долнището на пижамата си и започна да се почесва, сякаш току-що го бяха измъкнали от леглото. Дори успя да се прозине.
— Какво, по дяволите става тук, Куче?
— Знам ли? — Погледнах двете ченгета. — Може ли да ми кажете за какво е всичко това?
— А може ли най-напред да поогледаме?
— Оглеждайте.
— Можете да ми оправите и леглото — обади се Лий.
Партньорът тръгна из стаите, а Тобано остана при нас. След малко се върна и поклати глава.
— Чисто е.
Пистолетите изчезнаха под шлиферите им.
— Е? — подканих ги. Едрото ченге кимна.
— Получихме сигнал, че тук има труп.
Лий се направи на усмихнат.
— Жената, която чисти, веднъж ми погоди тоя номер, когато ме намери припаднал на пода.
— Не се е обадила жена — каза ченгето.
— Анонимен сигнал?
— Всички са такива. Това там твоята стая ли е?
— Аха.
— Оправена е.
— Аз съм подреден човек.
— Тук ли беше цяла нощ?
— Арестуван ли съм?
— Не си.
— Тогава да зарежем въпросите. Дори не ми прочете правата ми.
— Казах, че не си арестуван. И не обичаме игричките. Ако се сещаш кой шегаджия е устроил тази помия, кажи му, че за него ще е по-добре, ако зареже тези неща.
— Не се безпокой толкова за хората.
Едрото ченге ми се усмихна обезоръжаващо.
— Не се безпокоя. Само се чудя, дали наистина е бил шегаджия.
— Защо?
— Защото не сме свикнали да виждаме едни и същи хора толкова често. Не ти ли се струва малко странно?
— Май да.
— Някакво обяснение?
Свих рамене, извадих цигара и я запалих.
— Споменах на няколко души за последната ни среща. Може би някой от тях е решил да се позабавлява.
— Който и да е, ще си плати, ако продължава да го прави.
Тобано не видя изражението ми, когато задържах вратата отворена, за да излязат и минаха покрай мен.
— Бас хващам, че ще си изпати — казах.
Лий не можеше да играе повече. Когато двамата излязоха, той се отпусна върху креслото със сподавен стон и закри очите си от слънчевата светлина. Ръцете му трепереха, а ъгълчето на устата му помръдваше като от тик.
Отидох в кухнята, направих кафе и му занесох чаша.
— Изпий го, ще ти стане по-добре.
Той се изправи, пое кафето с треперещи пръсти и го изпи. Взех чашата и му запалих една цигара.
— Говори ли ти се?
Погледът му се насочи към мен, а лицето му бе пребледняло като тесто.
— Куче… в какво си се забъркал?
— Съжалявам, Лий.
— Те се опитаха да ме очистят!