Изгледах я изненадано. Копринената тъкан на роклята й прилепваше плътно до тялото, а голямото деколте бе на абсолютната граница на възможното. В цепката между гърдите й на платинена верижка висеше голям диамант с форма на круша, който хвърляше цветни отблясъци в очите ми.
— Не, не се познаваме — засмя се тя и ми подаде ръка. — Аз съм Шийла Макмилън… жената на Крос.
Поех ръката й и я задържах за миг. Ръкостискането й беше топло и солидно, малко по-силно, отколкото на повечето жени.
— Догрън Кели. Съжалявам.
— Няма за какво. Мона ми каза кой сте, а после си спомних, че Крос е говорил за вас.
— Наистина не може да се каже, че сме приятели.
Шийла се засмя и вдигна чаша към устните си.
Дори начинът, по който пиеше, беше сексуален акт и се зачудих дали са верни всичките тези неща, които бях чуват за нея.
— Белегът на главата на Крос е от вас, нали? Знаете ли, че още не ви е простил за това?
— Детска работа — отвърнах. — Беше толкова отдавна! Освен това той никога не е можел да понася семейството ми. В това поне си приличаме.
— Да, зная. Из Линтън се носят слухове. Научих, че завръщането ви е било истински шок за тях.
— Повече или по-малко.
Тя погледна съпруга си. В момента той се ръкуваше с двама банкери и не ни видя.
— Понякога ми се ще Крос да се махне от всичко това — каза тя замислено. — Имаме всичко, от което се нуждаем, но той иска още повече. Парите вече не му служат за нищо смислено. Има нужда от тях единствено за да участва в играта на бизнеса.
— Тази страна е построена от големите финанси — припомних й.
— Да, но те унищожават хората. — Тя рязко се обърна към мен и се усмихна. — Кажете ми, мистър Кели…
— Да си говорим на ти. Прякорът ми е Кучето.
— Добре… Куче… — Шийла направи подигравателна физиономия. — С какво се занимаваш? Ще влезеш ли в „Барин Индъстриз“?
— В момента искам само да си почивам. Не мисля, че бих имал тази възможност, ако се заема с „Барин“.
— Какво елегантно измъкване от прекия отговор!
— След месец-два ще съм наясно.
Тя ме потупа леко по лакътя.
— Е, желая ти късмет тогава. Радвам се, че не си като останалите от семейство Барин. Не мисля, че ще е уместно да те поканя на чай, когато дойдеш в Линтън, какво ще кажеш?
Усмивката ми се превърна в смях и поклатих глава.
— Разбира се, че не. Не искам на Крос да му изгорят бушоните.
Казах й „довиждане“, проследих я с поглед, докато се отдалечи към две други жени и тръгнах към изхода. Когато се приближих, широкоплещестият мъж до вратата вдигна поглед и каза:
— Всичко е наред, мистър Кели. Няма нежелани гости.
— Какво става отвън?
— Десетина ловци на автографи. Джо ги държи под око.
— Проверихте ли музикантите?
— Разбира се. Двама заместват титуляри, които не са успели да дойдат. Легитимираха се, имат и профсъюзни карти. Журналистите познавам лично. Телевизионните екипи са проверени, а келнерите са от персонала.
— Добре, благодаря.
Петдесет долара можеха да осигурят доста добра охрана.
През повечето време се стремях да избегна Мона Меримън, но най-накрая тя ме хвана натясно, когато отивах към бара и пожела да я заведа да си вземе питие. Мушна химикалката в спиралата на тефтера си, пусна го в чантата си с въздишка и щракна с пръсти на бармана.
— Мисля си, че някой ден ще напиша нещо истинско, а не изкривено и напудрено. Това ще бъде моят край.
— Ти пишеш това, което хората искат да четат — казах и вдигнах чаша. — Наздраве.
— Наздраве. — Тя глътна питието си на един дъх и кимна на бармана да напълни чашата й отново. След това махна с ръка към бърборещата тълпа и каза отвратено: — Погледни ги само! Можеш ли да изтърпиш фалшивите им цици и купешките им фризури? И всички се докарват.
— За какво?
Въпросът ми я изненада.
— Шегуваш ли се, приятел?
— Не.
— Дявол да го вземе, тук няма нито една хлапачка, която да не си прави устата за някаква роля в новия филм. Тази вечер всички, които имат и най-далечна връзка с „Кейбъл-Хауърд“ ще има къде да спят. Дори и за два кадъра в масова сцена. Наблюдавай и момченцата. И те въртят същите номера. Два дни след като е готов работният сценарий, из града ще плъзнат пиратски копия, за да могат всички нехранимайковци да разберат за какво точно се борят.
— Безумие — отбелязах.
— Но е добре дошло за жребците. Само гледай какво ще правят операторите, когато тръгнат из града. Всички отбрани задници ще са на тяхно разположение, докато идиотките не осъзнаят, че са били само кокалчета за оглозгване. — Тя посочи една прекалено гримирана дама на средна възраст, която се усмихваше на двама младежи с вид на чиновници във фирма. Единият ми се стори познат. — Но не всички жени го правят. Онова там е Силвия Потър. Мъжът й е асистент режисьор в „Кейбъл-Хауърд“. В момента тя си избира другарче в игрите за следващата седмица, което ще й позволи да се наслади на младото му тяло, защото си мисли, че дамата ще прошепне две думи за него пред стареца.