— Добре живееш — казах аз. Хънтър ми се усмихна и сви рамене.
— Защитна окраска. Освен това кара по-несговорчивите клиенти да се смущават. Искаш ли да поръчаме?
Кимнах и той натисна бутона, с който се викаше келнера, поръча за двама ни и вдигна чашата си.
— Надявам се ченгетата не са те обезпокоили, съветнико.
— Не са. Макар че от доста време не съм контактувал с тях.
— Искаш ли да знаеш какво се случи?
— Не държа особено. Все още не си поискал съвета ми. Имаш ли подобно намерение?
— Не.
— Много добре тогава. А какво друго си намислил?
— Уреден ли е въпросът с Мондо Бийч?
Той отпи от чашата си леко, наслаждавайки се на вкуса на питието.
— Напълно. Осъществих сделката и, както каза ти, братовчедите ти решиха, че парите са дошли от роднината им в Канада. Подозирам, че имат намерение да подновят контактите си с него съвсем скоро.
Ухилих му се и извадих цигара от пакета.
— Значи все още имат остра нужда от пари. Така и предполагах. — Запалих и духнах клечката. — Но не смятам, че старецът се кани да купува.
Хънтър кимна тържествено.
— И аз се съмнявам. Умрял е преди десет години. Направих някои проучвания и успях да разбера това, единствено защото късметът ми проработи. Наистина е бил богат, но е пропилял всичко в проучвания за уран, по време на бума. Останал е без пукната пара. Умрял е в някаква шахта, където е опитвал късмета си за пореден път.
— Предполагам, че се е забавлявал.
— Може би. А какви радостни удоволствия предвиждаш ти?
Извадих чека от джоба си заедно с бележката, на която бяха описани подробностите и му го подадох.
— Искам да купиш къща, съветнико. След това изпрати работници, за да възстановят всичко каквото е било в началото.
Хънтър прегледа чека и бележката, а след това попита:
— Няма ли да е на твое име?
— Написал съм какво искам.
— Не си ли малко възрастен, за да играеш такива игри?
— Това не е игра, приятелю.
— А мога ли да попитам защо го правиш?
— Естествено. Аз никога не съм имал къща. Сега искам някой друг да се радва на удоволствието. Някакви възможни усложнения?
— Не. Предполагам, че и това трябва да се ускори?
— Това би трябвало да личи по сумата в чека.
— Догрън Кели — засмя се той, — ти си истински копелдак.
— Какъв ужасен език в устата на човек с твоето положение.
— Глупости. Това ли е всичко?
— Не.
— От това се страхувах.
— Остава да ми отговориш само на един въпрос. Защо Дени и Ал не са се оженили?
Хънтър ме изгледа няколко секунди и каза:
— Тъкмо започвах да се чудя кога ще ме попиташ това. — Келнерът дойде и остави порциите ни, адвокатът опита, хареса му и избърса устата си със салфетка. — Скоро след войната бяха уговорени няколко кандидатки. Предполагам, спомняш си как се уреждаха тези неща в семейството.
— Как бих могъл да забравя?
— За жалост, със странното си поведение братовчедките ти провалиха нещата. Макар и двамата ти братовчеди да бяха обещаваща партия, тези, които уреждаха кандидатките, останаха много недоволни от това и се отказаха.
— Това ли е всичко?
— Не съвсем. Следващите ми думи отчасти се основават на догадки. Денисън и Алфред никога не са си поставяли за цел да се оженят. И двамата са предпочитали да запазят положението си. По едно време Дени прояви интерес към вдовицата Хейвлок, но тя се омъжи в семейство с верига магазини, заедно с цялото си състояние. Братовчедът Алфред е ухажвал няколко незадомени и бих добавил, грозни дъщери на богати семейства, но не се получи нищо. Тези хора, забогатели през войната, изобщо не можеха да приемат човек като Ал. Мисля, че са си давали сметка към какво се стреми той.
— А в момента?
— В момента на хоризонта няма нищо подходящо за женитба, Куче. Във финансово отношение братовчедите ти също не са най-добрата партия. — В очите му се появи странен блясък. — Миналата седмица, когато бяхме в Линтън, прегледах счетоводните книги. Сключили са някои големи и съществени договори. На книга нещата изглеждат много добре, но директорите на завода говорят смущаващи неща. — Той замълча за миг, за да ми даде време да осъзная думите му. — „Барин“ няма да е в състояние да ги изпълни, освен ако не подменят оборудването, а нямат пари за това.
— Съветнико, не може да са толкова глупави.
— Тогава отговорът е очевиден, нали?
Кимнах.
— Надяват се на някакво финансиране. Но откъде?
— Това, драги, е техен проблем.
— А колко ще излезе подмяната на оборудването?
— Грубо казано, няколко милиона.
— Колко грубо?
— Около петнайсет.
— Доста е. Нали не смятат да започнат работа и след това да молят за отсрочка?