14
На улицата до хотел „Ормин“ се зъбеха порутените останки на жилищни сгради с изпотрошени прозорци и почернели от дим черчевета, а на тротоара пред тях имаше цели купчини изпопадала мазилка. По някакъв начин една от постройките все още бе оцеляла между останалите развалини и хотела. В сянката на входа й се свиваше самотна човешка фигура.
Маркъм не беше регистриран, но администраторът си спомни човекът с изподраното лице, съобщи ми номера на стаята срещу пет долара и продължи да драска върху един лист зад тезгяха. Единственото нещо, което го изненада, бяха петте долара — за подобна информация обикновено му даваха по-малко.
Стаята беше на третия етаж откъм западната страна на хотела, в края на дълъг коридор, осветен с мъждиви електрически крушки. Тръгнах плътно в единия край, като се стремях да стъпвам колкото се може по-тихо и да доловя и най-малкото помръдване зад стените. Единственото, което чух, беше шумоленето на плъховете. Изчаках около минута и натиснах дръжката — бавно и внимателно. Когато езичето се освободи напълно, бутнах леко, очаквайки отвътре да е сложена веригата, но не беше, така че реших да не чакам повече. Отворих вратата с ритник и тя издрънча в нещо отзад.
Изщракването на пистолета ми прозвуча достатъчно силно, за да го чуят всички наоколо. Извиках „Маркъм“ и зачаках. Слабата светлина от коридора ми позволяваше да видя почти една трета от стаята — тоалетната масичка и стола със захвърлените върху него панталони, долния край на леглото. Отново извиках „Маркъм“ и се втурнах вътре, готов да стрелям, но не се случи абсолютно нищо.
Само че видях Маркъм. Беше на леглото и едната му ръка висеше отстрани. Светлината бе достатъчна, за да видя, че очите му са отворени. Открих ключа за лампата край леглото и я запалих.
Този приятел главорез се беше отправил на заслужена почивка. Някой го бе отървал от света на живите — на челото, точно между началото на косата и горния край на носа имаше малка дупка. Никакви следи от борба, никакъв безпорядък. На нощното шкафче видях полупразен флакон с кодеин. Очевидно Маркъм бе потеглил на дългото пътуване по време на дълбок сън, от който се е нуждаел, за да притъпи болката от размазаното си лице.
Отидох до вратата и огледах бравата. Беше най-обикновена и много стара — съвсем лесно можеше да се отвори с шперц. Имаше и верига, но тя висеше отпусната, защото гнездото, в което се закачаше, беше монтирано прекалено близо до ръба и имаше достатъчно място да мушнеш ръка и да я откачиш.
Маркъм бе помогнал на много хора да си отидат от този свят, без сам да знае какво е болка. Изглежда беше престанал да допуска, че един ден подобно нещо може да се случи и на него.
Приближих се отново до трупа, пипнах студената кожа и вдигнах увисналата ръка. После затворих вратата и слязох долу. Администраторът вдигна поглед и попита:
— Намери ли го?
Кимнах.
— Някой друг идвал ли е при него днес?
— Не.
— Някой да е отсядал тук през последните дванайсет часа?
— Бизнесът не върви, приятел. Аз съм тук само за да гледам някой да не разграби каквото е останало. В този квартал…
— Не те попитах това — прекъснах го.
Той се направи на усмихнат и зачака да види дали ще получи още една банкнота, но вместо това видя физиономията ми и усмивката му се вкисна.
— Дойде един тип и му дадох стая.
— Сега тук ли е?
— Не. Стори ми се, че му трябва, за да доведе курва. Половин час след това излезе, за да си търси. Още не се е върнал.
— Багаж имаше ли?
— Когато плащат предварително, не им трябва багаж. Да не мислиш, че типовете, които отсядат тук, си носят гардероба? Идват само с дрехите на гърба си. На онзи тип му трябваше стая и я получи. Беше облечен като баровец, сигурно е имал пари и за свестен хотел в центъра.
— Опиши го.
— Мистър, нямам навика да оглеждам клиентите си. Теб ще те запомня, защото разговаряхме, това харесва ли ти?
— Пет пари не давам, приятелче. Къде е регистърът?
— По дяволите, мога да ти кажа как се казва. Петерсън. От Нюарк, Ню Джърси. Слушай, за какво…
— Дай ми телефона си.
— Ей там на стената има автомат.
Изгледах го кръвнишки и ми подаде служебния апарат. Набрах номера на полицията, поисках да ме свържат с Тобано и когато най-накрая той се обади, му казах:
— Намерих Маркъм, сержант. Хубав и умрял.
Слушах около минута, след което го прекъснах:
— Изпусни парата. Вече е вкочанен. Имам свидетели за всяка минута от деня. На твое място бих се опитал да открия Гръка. Все още има шанс да извади по-голям късмет.
Тобано най-накрая престана да вика, но все още беше ядосан.
— Стой там, докато не пристигнем, ясно ли е?