— Не. Смятай този сигнал за анонимен. По-късно ще се разберем. Между другото, научи ли нещо за отпечатъците?
Гласът му беше тих и твърд.
— Научих — и затвори.
Дежурният нощен администратор беше зарязал писането и се мъчеше да запали цигара. Върнах му телефонния апарат и му поднесох огънче.
— Не си прави труда да се качваш горе. Стой тук, докато не дойде патрулната кола. След това разкажи всичко, което знаеш.
Той напълни дробовете си с дим, закашля се и кимна.
— Ако онзи тип се върне…
— Няма да се върне.
Палачинките и наденичките никак не привличаха Лий. Той не можеше да отдели очи от първата страница на вестника, където бяха публикувани снимките на Маркъм и Брайди Гръка — една до друга, под заглавието „Тайнствени убийства“, което намекваше за някаква тъмна интрига. И двамата бяха убити с един и същ пистолет 22-и калибър, но Брайди се бе опитал да се измъкне, така че се бе наложило да стрелят четири пъти. Последният куршум беше влязъл през тила му и той лежеше проснат по очи недалеч от отворения прозорец, през който се излизаше на противопожарната стълба.
Лий най-накрая премести чинията встрани и се опита да преглътне малко кафе. Не му беше лесно. Ръката му трепереше и кафето се разля по ризата му.
— Успокой се, Лий.
— Аха. Ще се успокоя. Лесно е да се каже.
— Никакъв проблем.
Той престана да попива дрехите си и вдигна очи към мен.
— На твое място щях да се пръсна от страх. Как, по дяволите, можеш да седиш, като че ли…
— Гледай на нещата от светлата страна. Двама главорези по-малко. Шансовете се подобряват.
— Защо, Куче? Нали искаха да убият теб…
— Нагледен урок. Проваляш работата и сам започваш да чакаш да те очистят. Този урок е предназначен за всички, не само за наемните убийци.
— Куче…
Знаех какво ще чуя и поклатих глава.
— Не ми го казвай, момче. От сега нататък ще съм близо до всички, така че историята с ваната повече няма да се повтори. Този номер не свърши работа, така че следващия път подходът ще е директен. За всеки случай Шарън и ти ще имате охрана, но мога да се обзаложа, че този път няма да се занимават с вас. Ще се насочат направо към мен.
Лий потропа с пръсти по масата нетърпеливо.
— По дяволите, Куче! Защо?
— Защото някой си мисли, че съм виновен за нещо, което не съм направил.
Лий присви устни и кимна.
— Добре. Един последен въпрос. Някога правил ли си подобни неща?
Вдигнах кафето си и се вгледах в него, защото той искаше да види дали и моите ръце треперят. Не трепереха.
— През цялото време.
— Знаеш ли, Куче, разбрах го още когато отворих онзи проклет куфар. Просто го помирисах във въздуха. И не само аз. Всички останали също го доловиха, само че не можеха да го определят точно. Спомняш ли си как винаги усещахме кога в блясъка на слънцето или зад облаците се крият шваби? Така е и сега с теб. Имам чувството, че се спускаш, за да атакуваш земна цел, а след теб има изтребител и си загазил. Ако летиш високо е по-лесно да се измъкнеш, защото наоколо се простира цялото небе, в което можеш да маневрираш. Ти обаче губиш тази чудесна възможност, защото искаш да надупчиш някакъв си тромав локомотив на земята, а швабите могат да те разпорят без да им мигне окото — те имат нужната височина и скорост, а ти се стремиш да държиш скапаната картечница насочена. Когато те нямаше тук, всичко беше лесно и просто. Животът беше един голям купон, с нормалните сплетни и интриги, които го правят интересен. Всички се чукаха и никой не умираше. След това се появи ти, решен на всяка цена да вземеш някакви си скапани десет хиляди и стана като с „Титаник“. Корабът потъва, но никой не знае. Пътниците продължават да ядат и пият, а когато идва време за бягане, се оказва, че няма достатъчно спасителни лодки и единствено акулите си устройват пир.
— Прекалено много мислиш — казах аз.
— А какво ще стане с тази твоя кукличка, Куче? Нея също си забъркал до уши. — Понечих да кажа нещо, но той ме прекъсна. — Слушай, само не ми пробутвай глупости. В този град всички знаят всичко. Откакто се пови, хлапачката промени цвета си като хамелеон. Ти разтопи леда, а сега ще я оставиш да подмокри всичко наоколо. Ами ако се опитат да направят номера с ваната и на нея?
— Има кой да я пази.
— Браво! Страхотно! Играеш прекрасни игри! И за какво? Куче, какво, по дяволите, искаш да постигнеш?
Пуснах фаса в чашата с кафето и се загледах в мокрия филтър.
— Непрекъснато го повтарям, но никой не ми вярва. Не искам нищо. Просто искам да си получа десетте хиляди.
— Ами ако продължават да не ти вярват?
— Ще ги убедя по неприятния начин.
Вечерните вестници публикуваха по-обширни материали за Маркъм и Брайди Гръка. Някакъв репортер с достъп до секретна информация обяви, че двамата са били наемни убийци, а телевизионните новини от шест часа потвърдиха съобщението, позовавайки се на източник отвъд океана, който свърза изпращането им с операциите на Турчина в Европа. Някаква радиостанция бе успяла да влезе във връзка с него, но той заявил, че е почтен бизнесмен и нямал нищо общо със случилото се. В един от репортажите се споменаваше за убития куриер в Марсилия и за гнева, обзел някои кръгове, заради изчезването на пратка хероин на стойност милиони долари. Намекваше се за връзка между всичките тези събития.