— Добре си доловил.
— Това ми е работата.
— А кой държи мръсния край на пръчката?
— Чувал ли си за братята Гуидо?
— Не се ли занимаваха с рекета на пристанището и летището?
— Порасна им работата — отговори Ал и замълча, за да ме изгледа с твърд поглед. — За човек, който е отсъствал толкова дълго, си доста добре осведомен.
— В Европа също има вестници. Много им допадат сензационните престъпления в Америка.
— Братята Гуидо се занимават с наркотиците. Щатската полиция и Сената проведоха две разследвания за тях, но не стигнаха до нищо. Не можаха да ги помръднат. Имат законна фасада и се крият зад нея.
— Ако са толкова добри, защо изведнъж приятелите им се разгорещиха толкова?
— Добър въпрос. Може би заради стари прояви. Говори се, че са мамили организацията. Тогава не са били толкова големи, а на определени нива подобни неща не са били рядко явление. В името на мира и спокойствието организацията си е затваряла очите. Сега обаче тази история се е развоняла. Момчетата смятат, че това е игра за бързо набиване на сила, за да се бутне синдиката. Това е ставало и преди. Сега никой не желае подобно нещо. Наркотиците пристигат в малки пакетчета, печалбите се изчисляват в милиони, лесно се транспортират, лесно се пласират и ако прояви разум, дребен търговец може да създаде своя собствена организация.
— Братята Гуидо не може да са толкова глупави — казах аз.
— Може би е така. В момента се опитват да го докажат. Но не ми се иска да се окажа на мястото на престрелката.
— Не и ти, Ал.
Той ми се ухили и престана да цапа масата с бирената си кутия.
— Куче… пет пари не давам, но любопитството ми не ми дава покой.
— Какво?
— Има хиляди начини човек да загази. Понякога не непременно с преки действия… онова, което свързва едното и другото…
— Не те разбирам.
— Някой иска да те набърка в тази сделка с наркотиците.
Свих рамене, без да му отговоря.
— От всичките тези телефонни разговори научих и още нещо.
Чаках.
— Веднага след войната си се забъркал в черния пазар, нали?
— Питаш или предполагаш?
— Ти би могъл да се справиш с подобно нещо. Безумието от войната все още не те е било напуснало. Ти си човек на действието и Европа е била идеалното място да се развихриш. Ти си добър и закоравял, можел си да се справяш с неприятностите, създавайки още по-големи неприятности и това ти е доставяло огромно удоволствие. Убиването не е било нещо ново за теб и просто се е превърнало в нещо напълно естествено.
— Така ли мислиш?
— Ще го разбера след минута — отговори Ал.
— Надявам се отговорът да ти е приятен.
Очите му отново ме изгледаха странно — дълбоки, мрачни, полузатворени.
— Занимавал ли си се с черния пазар?
— Да.
— И всичко е било свързано с наркотрафика, нали?
Кимнах.
— Убивал ли си човек след войната?
— Повече от един.
След като престана да ме оглежда, Ал каза:
— Съжалявам, че те попитах.
Станах, сложих си шапката и шлифера, извадих последната цигара от пакета и я запалих.
— Какво смяташ да правиш, Куче?
— Ще предприема едно пътуване до родния си град. Имам малко работа, както се надявах, че ще се получи.
— Внимавай, оставяш много дълбоки следи.
Отидох до вратата и я отворих. Ал остана на мястото си и ми махна тъжно с ръка.
— Има един въпрос, който не ми зададе, Ал. И отговорът никак нямаше да ти хареса.
15
Преди да стигна до Линтън смених две коли под наем. Тръгнах по предварително начертан на картата маршрут и пътувах нощем, за да мога по-лесно да видя, ако някой ме следи и да се измъкна, ако се наложи. Преди смяната ми се стори, че една кола кара след мен, но излязох от главния път и тя продължи, без да намали скоростта.
Сега първите лъчи на зората проблясваха в сградите пред мен. Спрях в някакво крайпътно заведение край града, седнах в едно сепаре в дъното и си поръчах закуска. Движението все още не беше започнало и освен един шофьор на камион край бара, в заведението нямаше никой.
Бях оставил Хобис и Сатъра там, където имах нужда от тях, двама други наблюдаваха Шарън и Лий, всички малки колелца бяха задвижени, а аз се чувствах толкова напрегнат, че едва можех да се храня.
Отново бях в играта. Не исках да стане така. Можеха да ме оставят на мира и цялата воняща помия щеше да остане в обикновеното си състояние на ферментация. Сега беше готова да експлодира. А лошото на експлозиите е, че помитат със себе си всичко — доброто, лошото и неутралното. След тях остават само развалини, докато някой не започне отново да гради върху тях и отново не се получи ферментира щата смес, готова да избухне всеки момент. Цели двайсет години около мен отекваха експлозии и вече се чувствах уморен от всички това — беше ме обзела умората, която кара костите да те болят и да ти се иска да отидеш някъде на усамотено място и да седиш, седиш, седиш завинаги.