Дом. Няма такова място. То е нещо, което си мислиш, че имаш и което си мислиш, че искаш, но когато тръгнеш да го търсиш, се оказва, че не съществува. Бях започнал да играя някаква детска игра и смешното наследство трябваше да ми послужи като билет, чрез който отново щях да открия своя дом.
Но моят билет беше продупчен преди много време.
Моят дом го нямаше никъде по маршрута.
Бръкнах в джоба си, за да извадя цигара и заедно с пакета измъкнах бележката на Лий. Беше я оставил на масичката в стаята ми и я взех без дори да я погледна. Разтворих я и я сложих на масата.
В горния край Лий беше надраскал: „Портиерът ми даде това“. Отдолу бяха написани само две думи и едно число — внимателно, с молив, със странно красив почерк. „Куче. Ферис. 655.“ Нищо не ми говореше. Обърнах листчето от другата страна, но там нямаше нищо. Хартията беше евтина, макар и с воден знак. Приличаше на лист за писма от тези, които има по хотелите. Всичко това ми се струваше някак познато, по не можех да си спомня откъде.
Някой знаеше къде се намирам. Някой го беше донесъл и очакваше да разбера какво означава. Ако го бе писал някой от старата шайка, щеше да е кодирано така, че да мога да го разбера. Сред новите лъскави физиономии, които бях срещнал откакто слязох от самолета, не можех да си представя човек, който би кореспондирал по този начин. Не можеше да са и ловците. Те не си правеха труда да пишат бележки. Просто проследяваха и убиваха, подбирайки удобно място и време.
Когато разгледах бележката внимателно и запомних всички подробности, драснах клечка кибрит и я изгорих в пепелника на масата. Барманът ме изгледа учудено, после сви рамене и се обърна в друга посока. Шофьорът допи кафето си, плати и излезе. Слънцето вече се бе показало над хоризонта и Линтън започваше да оживява. Взех сметката, подадох на бармана пет долара, изчаках рестото си и тръгнах.
На ъгъла на „Берган“ и Главната улица, пред клуба на Тод имаше много коли, а мъже с работни дрехи влизаха в заведението на групи по двама-трима. Паркирах в края, пресякох улицата и влязох заедно с двама мъже на около петдесет, които ме изгледаха с любопитство.
— Със Съюза ли си? — попита единият.
— Не. Идвам ей така. Някога живеех тук.
— Работа ли търсиш?
Усмихнах му се и поклатих глава.
— Аз съм в друг бизнес. Познавам Тод, това е всичко. Какво става тук?
— „Барин“ наемат още хора — обясни другият и ми намигна над очилата си. — Няма да намерят кой знае какви работници. Трябват им младежи, като теб.
— Ласкаеш ме, приятелю. Аз също не съм от младите.
— Но не си и като нас, синко. Не си.
Тод се бе отказал да обслужва клиентите сам, защото не можеше да смогне и бе сложил зад бара три момичета. Още две носеха кафе в съседното помещение, откъдето се чуваше силна шумотевица. Тод седеше на една маса в дъното пред халба бира, залепил ухо за малко радио. Когато ме видя, той вдигна вежди и ми посочи свободния стол до него.
— Здрасти, момче. Трябваше да се сетя, че нещо ще стане. Приличаш на стареца си. Винаги, щом се появеше, край на спокойствието. Или сбиване, или песни, каквото и да е.
Поех бирата, която ми донесе момичето и я оставих пред себе си.
— Не ме гледай така, Тод. Не знам какво става тук, но не е моя работа.
— Кой знае. Може би само си разбъркал супата.
— А какво става?
Кокалестите му рамене, които някога бяха натежали от мускули, едва забележимо се свиха.
— „Барин“ са сключили нови договори, ето какво. Наемат работници.
— Наличната работна ръка изглежда малко тъжно — отбелязах.
— Добри момчета, но са от старо време. Половината от тях са на социални помощи от години. Шибаният профсъюз беснее. Не могат да докарат тук никого, защото Макмилън плаща повече отколкото профсъюза, а тукашните старци са готови на всичко, само и само да получат работа отново. Знаеш ли за какво е това събрание?
— Току-що пристигам.
— „Барин“ иска да слезе под профсъюзния минимум и профсъюзните лидери се разпищяха. Тези тук смятат да им кажат да вървят на майната си. Единственото, което искат, е да работят и няма да позволят на градските момчета да им пречат.