— А как ще реагират профсъюзите?
— Можеш да се досетиш. Ще окупират портала на завода, ще докарат главорези и ще се опитат да провалят договорите. Тези момчета знаят всички възможни трикове. В момента се съвещават с колегите си от Вашингтон и готвят голямото притискане.
Избърсах с ръка запотената халба с бира и се засмях.
— Нещо бъркаш, Тод.
— Хайде де!
— Работниците се страхуват, ако описваш нещата както трябва.
— О, Боже!
— Помисли добре… Умиращ град, обеднели хора, които искат да работят и да стъпят отново на краката си, а им пречат затлъстели, богати и политически пристрастни организации, които защитават минимални заплати.
— Е, и какво?
— Фантастична история за вестниците и кошмар за работническото лоби.
Тод се вгледа в мен за миг и изключи радиото нетърпеливо. Отпи голяма глътка от бирата си и остави халбата на масата.
— Дявол да го вземе — каза той. — Може би си прав.
— Няма да окупират завода, няма да доведат никакви главорези. Не са толкова глупави. Ще оставят нещата да тръгнат. Ако се провалят, ще се провалят, ако потръгнат, ще изчакат, докато отново наберат сила и ще се намесят, за да искат реорганизация. Дотогава всички тези старци, които гласуват сега, ще бъдат накарани да замълчат от новодошлите. Играта не се променя, Тод.
— Ти каза „ако се провалят“.
— Струва ми се, че има нещо много гнило.
— Ти би трябвало да знаеш, ако е така. — Тонът му вече не беше приятелски.
— Не знам, но ще разбера със сигурност. Във всяка игра има победител.
— А кой ще победи в тази?
— В момента има двама играчи, които водят.
— Имаш предвид Алфред и Денисън Барин?
— Как биха могли да загубят?
— Така е. Богатите стават по-богати.
— Но тук нещата са малко по-различни. Струва ми се, че братовчедите ми се стремят да запазят това, което имат.
Тод изпразни халбата си, махна да му донесат още една и ме погледна прямо, напрегнато.
— Кажи ми нещо, синко. Ще се разори ли някой от тези типове?
Нещо странно започна да лази нагоре по гърба ми и трябваше да отпия от халбата, за да не види какво мисля. Оставих я отново и го погледнах.
— Не, ако успея да го предотвратя.
— Ще има ли кървища?
Стори ми се, че го виждам пак както едно време зад бара, готов да сграбчи някой за яката с голямата си мускулеста ръка и да го запрати към стената. Гледаше лицето ми и това, което видя, върна увереността му.
— Не — отговорих аз и Тод кимна.
— Точно като баща ти.
— Благодаря.
— Жалко, че не си го виждал.
— Мога да погледна огледалото, Тод.
— Можеш, така е. И там ще видиш дори и дядо си, дъртото копеле.
— Аз съм копелето, Тод.
— Нямах предвид това. Знаеш ли, на него щеше да му хареса каквото става сега.
— Нали точно така е започнал.
Тод изпи остатъка от бирата на един дъх.
— А ти ще доведеш нещата докрай.
Ухилих се.
— И ти не си се променил — добави той.
— Не се заблуждавай.
— Само младата дама липсва.
— Тя работи. Няма да й се отрази добре, ако стои прекалено много с мен.
— Ами! — Ъгълчето на устата му се изкриви в усмивка. — Дамата е изцяло твоя, Кели. — Тод прокара ръка през устата си и погледът му зашари наоколо. — След като си тръгна, поразпитах тук-там.
— Е, какво ново?
— Майната ти, Кели! Разбери сам.
— Страшна помощ ми оказваш.
— И още как.
— Къде е телефонът?
— Навън в коридора. — Тод се отпусна назад и скръсти ръце на корема си. — Все още ли смяташ да създаваш суматоха.
— Само малко.
— Дявол да го вземе, вие, хлапетата, се забавлявате както трябва.
Нищо не можеше да извади иконома от равновесие. Държеше се хладно, професионално, дистанцирано. Той също беше наемник, готов да защитава положението си, стига да му се плащаше добре и не беше съвсем готов да прекрачи границите на разумното, когато нещата замиришеха на хазарт.
— Здравей, Харви — поздравих го аз, замириса на хазарт и Харви се усмихна с изражение, което не означаваше нищо, освен за мен. След това ми отвори.
— Мис Пам и мис Веда са тук, сър.
— А къде е Люсила?
— Пияна е, сър, ако ми простите дързостта.
— Прощавам ти дързостта, Харви. А братовчедите ми?
— На заседание са, сър.
— Отлично. Значи съм улучил подходящ момент.
— Съгласен съм, сър.
— А защо си съгласен, Харви?
Нямаше никаква усмивка, никакво повдигане на вежди, единствено безгласното признание на малкото куче пред голямото.
— Защото след последното си посещение станахте обект на множество разговори, сър.
— Надявам се, не са казали нещо хубаво по мой адрес?
— Можете да сте сигурен в това, сър.