— Разбирам.
— Добре тогава. Готов съм. Предай на всички каквото ти казах. Нещата започват да се вкисват. Някой се мъкне след мен и е най-вероятно да си изпати жестоко. Важи за всички. Разбираш ли какво ти казвам?
— Да… струва ми се, че разбирам.
Затворих и се върнах до бара. Тод лъскаше махагоновата повърхност до блясък и така си осигуряваше предлог да не разговаря. Той дори не ме погледна, но аз взех чашата си, отидох до него и седнах на един от високите столове.
— Какво има, Тод? — попитах го тихо.
— Нищо — измърмори той.
— Мислиш, че смутих спокойствието на градчето ли?
Той сви рамене, изля още малко от мазната течност върху плота и продължи да лъска. Най-накрая престана и вдигна поглед към мен. Лицето му беше набраздено от тревожни бръчки.
— Крос ще разбере.
— Кой ще му каже?
— Тук много трудно можеш да скриеш каквото и да било.
— В Линтън от много време са погребани големи тайни, Тод.
— Вече не.
— Казах ти, това беше посещение на добра воля.
Тод се намръщи, полагайки всички усилия да ми повярва.
— Значи всичко е наред.
— Трябва да продължиш да се оглеждаш, Тод.
Той кимна, сякаш разбра, затвори кутията с течността и я мушна под бара. Аз допих бирата си, а той отиде да си измие ръцете. Когато се върна, ми подаде сгънато листче.
— Стенли Крамър помоли да ти го предам. Бележката беше съвсем кратка: „Отбий се при мен“
и подписана с инициали.
— Каза ли за какво става дума? — попитах го аз.
— Не. Каза да заведеш и младата дама.
Смачках бележката и я хвърлих в пепелника.
— Тя е в Ню Йорк.
— Няма значение. Стан също замина. Ще се върне след няколко дни. Май отиде да потърси някакви стари приятели. Бащата на онова момиче изглежда е работил с него. — Тод ме погледна, за да получи потвърждение.
— Преди много време.
— Чудни са ми тези хора от едно време. Добри работници. Щеше да е хубаво, ако нещата тук се наредят.
— Ще се наредят, Тод. — Взех шапката си и прибрах рестото. — Между другото, Шарън Кас ходила ли е с някой от града едно време?
Тод ме изгледа с любопитство и устните му изтъняха.
— Не го ли правят всички момичета?
— Тя живее в Ню Йорк от доста време.
— Но преди това беше тук.
— Онзи ден спомена, че си дочул нещо.
Устните му пак се присвиха.
— Сгодена е.
— Тя ми го каза.
— Смяташ да развалиш годежа й ли?
— Може би не искам това да се случи.
— Вече си голямо момче, нали? Струва ми се, че досега си имал възможност да се погрижиш за доста неща и да получиш отговори на доста въпроси. Продължавай в същия дух и няма да можеш да обвиняваш никого, че ти е дал лош съвет.
Ухилих се и си нахлупих шапката.
— Добре, философе.
— Просто гледай да не пострада — добави той.
— Дявол да го вземе, та тя е още девствена!
— И аз чух това.
Вече не гледаше мрачно. Напомняше ми за един учител от училище.
Алфред и Денисън не бяха добри слушатели. Нещо беше започнало да ги яде отвътре още от пристигането ми и сега седяха със стиснати устни и недокоснати питиета, а аз им обяснявах какво трябва да направят.
Смешното беше, че дори не се наложи да излагам всичко в подробности. Сестрите им бяха приели темпото още от момента, в който им обясних подробностите и сега преливаха от ентусиазъм заради филма, който щеше да се снима в Линтън и преди всичко в завода „Барин“. Нямаше никакво съмнение как искаха да се развият нещата и от тайните погледи, които Алфред и Денисън си разменяха, всичко ставаше съвсем ясно. Или трябваше да се подчинят на прищевките на сестрите си, или да се опарят, ако решаха да сложат ръце на акциите, които според тях сестрите им все още притежаваха. Някой бе обяснил играта на Люсила и тя се включи с нетърпението на ученичка, само дето на нея ситуацията й се струваше наистина забавна. Още от развода й с Фред Саймън в семейството я гледаха малко отвисоко и сега беше неин ред да отбележи точка, защото не й се бе налагало да се съблича гола в библиотеката на собствената си къща.
Все пак единственият, който искрено се забавляваше от всичко това, беше съпругът на Пам, Марвин Гейтс. Налагаше му се непрекъснато да крие смеха си зад надигната чаша с мартини, а когато и то му дойдеше много, излизаше от стаята под предлог, че отива да си вземе пура. Зачудих се как е разбрал.
Братовчедите ми можеха да се откажат, когато им заговорих за общественото благо. Имаше и други, които биха се възползвали от чековете на филмовата компания, а рекламата щеше да тушира критиките, които профсъюзите евентуално биха отправили чрез пресата.