Но не можеха и да приемат веднага. Трябваше да има някаква демонстрация на сила и след четиресетминутен разговор насаме те се върнаха в библиотеката и обявиха, че ако не се пречи на работата на завода, не виждат защо да не приемат.
Алфред, много величествено, успя да добави:
— Радвам се, че проявяваш интерес, Догрън.
— Не го вземай насериозно — отвърнах аз.
— Въпреки че това няма нищо общо с предишното положение.
— Абсолютно нищо — съгласих се. Отпих от чашата си и я оставих. Никога не съм обичал мартини.
— Може би ще ти е интересно да научиш, че открих някои неща за миналото ти — продължи той.
— Така ли?
— В Европа е имало една жена от благородно потекло…
— Имаше две — прекъснах го спокойно, — но ми се струва, че малко трудно ще ги накараш да признаят каквото и да било.
— Съществуват някои доказателства…
— Чувал съм за тези снимки. Също така научих, че типът, който ги е направил, е мъртъв. Нещастен случай по време на лов със съпруга на графинята, която се е опитвал да изтръска. Въпросният съпруг твърди, че жената на снимката не е неговата съпруга.
Устните на Алфред се извиха нагоре в змийска усмивка.
— Не е само това.
— Винаги съм харесвал упоритостта ти, Алфи. — Извадих маслинката от мартинито, изядох я и станах. — След някой и друг ден ще научите подробностите за снимките. Ще бъде забавно.
Когато си тръгнах, никой не си направи труда да каже довиждане. Единствен Марвин Гейтс стана, за да ме изпрати. Все още приличаше на режисьор от миналото, но сега очите му бяха по-мътни, а походката — нестабилна.
Харви, икономът, който чакаше във фоайето, ми подаде шапката и шлифера и се оттегли с достойнство. Марвин ме потупа приятелски по рамото и усмивката, която цяла вечер бе потискал, се разля по лицето му.
— Добро шоу, старче. Хубаво е да ги гледаш, когато някой ги погне. След последната ти визита дамите се промениха значително.
— Кой ти каза, приятел?
Марвин ми намигна.
— Ние, пияниците, влизаме в откровения от чиста скука. Люсила се събуди, чу гласове и слезе долу, за да види какъв е театърът. Излишно е да споменавам, че веднага след спускането на завесата тя се върна горе и ми се стори, че намира всичко за много забавно. Всъщност съжалявам, че съм го пропуснал. Онази вечер… бях зает. Не, нищо толкова вълнуващо, като твоята сцена.
— Сега всеки има тайна — казах аз.
— Да, така е. И тя може да излезе на бял свят в подходящия момент.
— Кога ще настъпи той, според теб?
— След като участниците се насладят на положението максимално. Да, имам впечатлението, че сме седнали на бомба с часовников механизъм.
— Забавлявай се — казах.
— Колкото мога.
Когато стигнах до колата чух кашляне в храстите, завъртях се рязко и паднах на коляно с пистолет в ръка. Чух глас, изпълнен със страх:
— Аз съм, сър! Харви!
— Какъв глупав начин да умреш — отбелязах. Той излезе от храстите, а аз прибрах пистолета.
Беше доста потресен от това, което видя.
— Съжалявам, сър… Не исках да стане така, но… струва ми се, че ще е добре да го знаете…
— Какво?
— Някой чака ли ви навън, сър?
— Не. Защо?
— Една кола обиколи имението няколко пъти. В момента е спряла на петдесетина метра южно от главната порта, в дърветата. Шофьорът е от другата страна на пътя и наблюдава къщата.
— Как го забеляза?
— Не аз, сър. Племенникът ми. — Харви се поколеба за момент и продължи. — Семейството му в момента е доста зле финансово. Всяка седмица успявам да отделя малко хранителни стоки, за да има какво да занесе у дома.
— Нещо като роднинска привилегия, а?
— Да, сър… ако не възразявате.
— Не възразявам.
— Видял колата и си помислил, че е полицейска. Изчакал да види какво ще стане. Човекът останал да чака там и той решил да дойде по стария път.
— Защо реши да ми кажеш за това?
Видях как очите му се насочват към мястото, където мушнах пистолета.
— Радвам се, че го направих, сър.
— По стария път може ли да се мине с кола?
— Възможно е. Доста е неравен, но градинарят изнася боклуците оттам с малкия трактор.
— Добре, Харви. И благодаря.
— Сър… ще стане ли някоя неприятност?
— Не сега.
Сержант Тобано изпи две кафета със свирепа физиономия. Слушаше ме, без да каже каквото и да било и не отделяше поглед от очите ми. Извън денонощния ресторант слънцето се просмукваше през сгъстения въздух и изпълваше града със светлина. Двойката с убийствен махмурлук си бе тръгнала и на местата й се наместиха две хипита, но не преди да си платят.