— Чуваме някои неща за братята Гуидо — каза Тобано.
— Ще чуете още.
— Ти какво ще намажеш от всичко това?
— Дявол да го вземе! Изглежда никой не ми вярва!
— Не мога да обвиня никого, при досегашния ти живот. Доста дебели неща има зад гърба ти.
— Хората обичат да фантазират.
— Глупости.
— Слушай, аз ти казвам това, което знам. Какво друго искаш?
Недоверчивите му очи отново се впиха в мен.
— Не знам. Когато си имам работа с човек като теб, обичам да проверявам информацията му. Отначало докрай.
— Тогава, дявол да го вземе, побързай.
— Кели, времето е странно нещо. Много често то само се грижи за нещата. Понякога можем да помогнем, но нерядко се налага единствено да чакаме.
— Ако много се бавиш, могат да умрат хора.
— Не е ли малко късно да се безпокоиш за това?
Лапнах последното парче поничка, изпих кафето и запалих цигара.
— Не се безпокоя за себе си.
— А за невинните зяпачи?
— Има доста.
— Кели, не ми харесваш. По-рано мразех типовете като теб, но сега съм твърде стар, за да мразя. Просто не ви харесвам. Чаткаш ли?
— Напълно, сержант.
— В играта или извън нея, около тебе изникват само неприятности. Каквато и информация да ми дадеш, ще означава още неприятности. Сдушил си се малко с момчетата от изпълнителния бранш и те не искат да те издадат, но рано или късно ще се издъниш сам. Даже има прецедент… Човек, на име Лъки.
— Лучано ли?
— Същият. Хвърлят го в затвора и защото има влияние в родната си страна, излиза, че може да помогне на Америка по време на войната и го пускат под гаранция.
— Бил е депортиран.
— Точно така. И веднага отново се впуска в търговията с наркотици, този път от старата си къща в Италия.
— Умрял е доста възрастен — отбелязах.
— Щеше да е по-добре, ако беше умрял при раждането си.
— Ако не той, щеше да е някой друг — казах аз.
— Точно така. Винаги има някой друг.
— Не исках да те тревожа, сержант.
— Не ме тревожиш. С удоволствие ще видя как ще получиш отреденото ти олово.
— Благодаря.
— Няма защо.
Лий и Роуз се бяха отпуснали като уморени буци под купчината усукани завивки и от тях долиташе меко похъркване. Отидох в другата стая, прибрах дрехите си в стария куфар, взех душ и се избръснах, след което си направих сандвич. Бях напълно готов да тръгна, когато се обърнах и видях Лий, застанал на прага. Целият му гръден кош беше изподраскан и носеше същите нелепи къси гащи, със значката „LOVE“.
— Къде, по дяволите, ходиш?
— Насам-натам — отвърнах. — Върви да спиш.
— Разбира се. Ей, така. — Видя багажа ми и се намръщи. — Къде отиваш?
— Изчезвам, Лий.
— Изчакваш лайното да падне на вентилатора и се пръждосваш! Прекрасно!
— За какво говориш?
— Прочети вестниците.
Завързах вратовръзката си и сложих сакото над пистолета в колана му.
— Да чуем, Лий.
— Снощи бях с Дик Лейгън.
— Е, и?
— Парите и мощта на пресата могат да повдигнат планини.
— С булдозер става по-бързо.
— Взели са ти мярката, Куче. В Европа се е натъкнал на нещо и сега ще се събарят стени. Не искаше да каже какво точно. В момента само изчаква да се случи още нещо и залповете ще загърмят.
— Лий… — направих кисела физиономия, — от твърде дълго време си цивилизован.
— Куче… Ти свърши. За мен изстина. Помнех те като свестен човек.
— Аз също.
— Какво ще стане с Шарън?
— Нищо.
— Това може би е най-лошото от всичко. Запалила се е по този лайнян филм. Сега непрекъснато говори как Линтън щял да се възроди и не знам какво още. Ще унищожиш това момиче.
— Тя е жилава мръвка.
— Не чак толкова. — Той замълча, облегнат на касата на вратата. — Ченгетата идваха пак.
— Да, знам.
— Този път с онзи едрия беше един друг тип. Федерален агент.
Не му отговорих.
— И този път не научиха нещо повече, в случай че се чудиш.
— Не се чудя.
— Куче… някой ме следи.
— Точно така.
— Твой човек ли е? — гласът му прозвуча изненадано.
— Един стар приятел.
Лий кимна, замисли се за секунда и устните му се изкривиха.
— И Шарън ли?
— Предпазна мярка.
— Разбирам. Получи ли бележката, която остави онзи тип?
— Да.
— Остави още една. Същото нещо. „Ферис“ и някакви числа. На масата в другата стая е.
Някъде дълбоко в ума ми семенцето започна да покълва. Беше заради повтарянето, но все още не беше попаднало в плодородна почва и се мъчеше да поникне през цепнатина в бетонна плоча. Виждах го, чувствах го, но много добре си давах сметка, че няма да мога да го разпозная, докато не се покаже стъблото и не разцъфти.