Дали? Почакай Тобано да провери… и ще го направи, можеш да си сигурен. Смахнати ченгета, помислих си. Честни, решителни, готово да се жертват. Какво изобщо знаеха те за хората като мен?
Може би твърде много.
Живял съм твърде дълго.
Никой експерт по балистика не разполагаше с данните на пистолета ми. Мъртвецът в града беше само един труп и когато снемат отпечатъците му, ще го свържат с едни кафяви обувки, купени в чужбина — стрелец за специални случаи, който този път не е успял да докаже класата си.
Но оставаше още един.
Големият.
Арнолд Бел.
Той беше убиец, а аз бях жертвата му. По дяволите.
След това слънцето изведнъж се показа и дъждът стана само мъгляво сиво петно далеч на север, а един тлъст, изпоцапан на вид гларус беше кацнал на стряхата на верандата пред прозореца ми и ми се прииска да му кажа здрасти. На няколко мили от къщата комините на завода „Барин“ започнаха да бълват към небето тройна струя дим и добих глупашкото чувство, че със света всичко е наред.
Имах възможност да съм Робинзон Крузо — както винаги бях мечтал — в продължение на цели три дни и се чувствах отлично до вечерта на третия, когато се спусна мрака и се загледах към звездите, а те започнаха да описват цифри. Тогава стеблото, поникнало от семенцето, пусна още една клонка и бе готово да разцъфне.
Пистолетът ми беше на леглото, комфортно мушнат в кобура — мръсна, хапеща змия, която не върши никаква работа, ако някой не я настъпи по опашката. Чух шумоленето на буренаците в пясъка и долових стъпките, а когато го улових за врата, само пет секунди го деляха от смъртта. Марвин Гейтс се ядоса единствено, защото разля питието си.
— Ти и Харви — казах аз.
— Няма никаква причина да ме посрещаш така.
— Никога не се промъквай при мен по този начин.
— Стори ми се, че подсвирквам.
— Само пиеше.
— Съжалявам, старче.
— Говори — подканих го.
— Не може ли да влезем, за да си напълня чашата?
— В къщата имам само бира.
— Плебейско питие, но ще свърши работа. Отдавна не съм обикалял бедняшките квартали.
Не можах да не се засмея на този идиот. Беше пропуснал големия удар, но продължаваше да му се кани.
— Ами действай тогава — казах аз.
Дървата пращяха и горяха с мътен блясък, а ние двамата гледахме огъня и наблюдавахме как искрите изскачат и падат на непокрития под. Пиехме студена бира и не си правехме труда да разговаряме. Мина един час и огънят се превърна в купчина нажежена пепел покрай недогорелите пънове.
— Как ме намираш, момче? — попитах го най-накрая.
Той отвори нова бира и без да ме погледне, отговори:
— Нямало е къде другаде да отидеш.
— Това място е мое.
— Предположих.
— Защо?
— Някой го купи. След като те видях не можех да повярвам в канадската история, така че просто съединих отделните парчета.
— Може да те фрасна през устата.
— Защо? На кого изобщо е притрябвал един роден неудачник?
— Пам изглежда не иска да те остави.
— Тя е глупачка. — Той отпи жадно от бирата, остави кутията и ми се усмихна. — Ще ми се да можех да спечеля. Писна ми да живея в кофа помия.
— Какво искаш, Марвин?
— Не личи ли?
— Остави глупостите. Питам те какво искаш.
Нещо се случи с лицето му. Устата му се сви, а в очите му се появиха странно отблясъци.
— Може би искам да си върна мъжествеността.
— Ти си гаден измамник, Марвин.
— Не съм. — Стана, отиде до сандъка с лед и извади още една кутия бира. Този път я отвори и не си направи труда да я налее в чаша. — По-скоро съм глупав, мистър Кели. Добре ли се изразявам?
— Доста зле.
— Имам нещастието да обичам жена си дори и след като бях хванат в капана, след тази ужасна история, която ме превърна в безгласна буква.
— Сам си си виновен, приятелю.
— Но тази история е доста стара, нали?
— Разбира се. Отдавна не съм чувал нещо подобно. Говори, Марвин.
— Кое те кара да мислиш, че…
— Остави тези лайна и говори. Не си дошъл тук само за да ми изпиеш бирата, нали?
— Алфред и Денисън са хомосексуалисти.
— Нещо ново?
— Знаеше ли?
Свих рамене.
— А ти откъде знаеш за това?
— Имам… някои обратни познати, които много точно разпознават хората от своя тип. Посочиха с пръст и двамата. О, нищо определено, нищо, което може да се докаже, но уважавам мнението им. Откакто дойде, поразпитах тук-там, но ако наистина са се отдавали на порока си, правели са го много дискретно. Хората, които те наричат свои приятели, са почтени и честни, но нерядко братята са изчезвали по за ден-два уж по работа, а след това са давали дълги и тягостни служебни отчети. Поне Денисън. Алфред не обича да приказва, освен ако не го принудят.