— Малко хора биха сметнали Алфи за педи — отбелязах.
— Струва ми се, че има садистични наклонности. От злите е.
— Дени поне има оправдание.
Марвин ме погледна въпросително.
— Когато беше малък, пипна трипер от една курва и вероятно това го накарало да се страхува от жените — обясних аз.
— Разбираемо е. — Марвин отпи от бирата си и кимна. — Това може да обясни много неща. Изненадам съм, че знаеше.
— Не знаех. Просто винаги ми се е въртяло в главата като мръсен виц, който не можеш да си спомниш съвсем точно.
— Това, което казвам, не може да се твърди категорично. По-скоро е предположение, основаващо се на косвени факти. Мисля за него от доста време и реших, че би могло да се използва в… спора ти около клаузата за морала.
— Братовчедите ми явно не ти допадат, Гейтс.
Той завъртя кутията в ръката си, за да разгледа етикета.
— Онази измама не беше изцяло моя идея. Доста време ми отне, докато си възстановя всички подробности, но съм сигурен, че те нагласиха цялата работа.
— Не е трябвало да лапваш въдицата.
— Да, но я лапнах. Не е особено приятно да живееш според благоволението на вечно искаща нещо жена. Понякога човек е готов да стигне твърде далеч, за да се сдобие с независимост. Но бях надхитрен, надлъган, надигран и се пльоснах по гръб още преди да си дам сметка какво точно се е случило. Предполагам, че знаеш подробностите.
Кимнах.
Гейтс остави празната кутия от бира и стана.
— Е, желая ти приятен лов. Не исках да ти губя времето. Благодаря за пиячката.
— Винаги си добре дошъл — отвърнах аз.
След като си отиде, довърших последните провизии, които ми бяха останали, измих се и се облякох, качих се на колата и тръгнах към Линтън. Тръгнах по отбивната към къщата на Стенли Крамър.
На долния етаж всички лампи бяха запалени и през дръпнатите пердета на прозорците видях трима старци, седнали около масата, които играеха карти. Всички бяха с пластмасови козирки на главите и държаха ръцете си близо до гърдите.
Някъде от тъмното изскочи някакво кутре и започна да джафка щастливо, но още преди да отворя портата, на вратата се показа Крамър и ми махна.
— Влизай, синко, ще довършим играта и ще поговорим.
Плешивият се казваше Джук, а другият — Стони. Всички те някога бяха работили за дядо ми, докато възрастта не ги бе принудила да се откажат. Ежеседмичната им игра на карти беше ритуал, който никога не нарушаваха, но все пак присъствието ми беше нещо необичайно и се наложи доста да поприказваме за миналото и „Барин Индъстриз“, преди най-накрая Крамър да заговори по същество.
— Знаеш ли — започна той, — след като си отиде онзи ден, доста мислих за експлозията.
Запалих цигара, облегнах се удобно и зачаках.
— Отбих се при един от старите инженери химици, който работеше в завода по онова време и той ми каза, че не може да си представи какво би могло да взриви така лабораторията. Когато разследвали, той не се обадил, защото предположил, че някой може да е пипал киселините, да е оставил нещо отворено или такива работи. Понеже нямало пострадали, а щетите били малки, решил да не се бърка. Само че всички се чудят по какъв начин сейфът е успял да изхвърчи от стената.
— Ти каза, че в него не е имало нищо ценно.
Крамър погледна плешивия и го подкани:
— Кажи му, Джук.
— Имаше стари фирмени формули за метални сплави. По едно време бяха секретни, но по времето на взрива вече бяха остарели, така че едва ли са били притрябвали на някого. И те се търкаляха по пода. Аз лично си бях сложил вътре един фунт хубав тютюн. Всичко останало беше в новото хранилище.
Опитах се да схвана същността на думите му, но не успях и реших да послушам още малко. Тези старци си имаха свой начин да разказват за събитията.
— Както и да е — продължи плешивият, — дори не се бях и замислил за това нещо, докато Стан не заговори за него онзи ден. Една седмица след взрива на някой му потрябва нещо от новото хранилище и когато отидоха да го отворят, механизмът заяде и се наложи да викат човек от фирмата производителка. Той спомена, че някой се е опитвал да го отваря. Нещо такова. Алфред тогава предположи, че без да искат са го ударили с повдигача, когато предния ден с него вкарвали вътре някакви мебели.
— Възможно ли е това?
— Момчето, което караше повдигача, беше много внимателно и не се съмнявам, че щеше да каже, ако беше направило такова нещо. То каза, че не е станало така, но Алфред му изсумтя нещо и го изгони. Когато най-накрая отвориха вратата, Алфред и Дени прекараха половин ден в хранилището. Когато излязоха, изглеждаха по-зли от змия, която се опитва да глътне желязно яйце.