— Имена?
— Сам си прави заключения. — Той остана замислен известно време и след това отново се обърна към мен. — За пет години имахме четири случая на удивителна жестокост. Почти еднакви… млада курва, пребита до смърт, но не желае да обвини никого. Всичките пробутваха някакви смахнати приказки за падане през прозорец и не знам какво още. И при четирите някой плащаше огромните сметки за лечение в брой, а след това мадамите напускаха града да търсят нови пасища добре натъпкани с пари. Последният случай беше преди две години.
— Само четири?
— За тях сме получили сигнал. Да намериш пребита курва не е нещо чак толкова необикновено. Но да намериш четири, при това почти на една и съща възраст, вече е. — Той се вгледа в лицето ми и попита: — Какво те притеснява?
— Че е отзад напред, ето какво.
— Кое е отзад напред?
— Нищо, което те интересува. Просто си мисля, че направи една моя блестяща идея на пух и прах.
— Може би това е добре.
Гласът на Лийлънд Хънтър звучеше уморено и ми обясни, че един възрастен човек има нужда от сън повече, отколкото младите жребци, но лошото му настроение го напусна, когато го попитах дали има някакви новини за убийството на улицата отпреди няколко дни.
— Куче, вестниците гръмнаха с това!
— Не съм чел вестници.
— А мога ли да попитам защо…
— Успяха ли да идентифицират трупа? — прекъснах го.
— Да. Изглежда убитият е имал връзки с подземния свят в Европа. Между другото, май е пребивавал в страната нелегално. Френски гражданин, с доста дълго криминално досие.
— Само това ли?
— Убиецът… не е открит. Куче… ако имаш някакви неприятности…
— Нямам.
Гласът му не прозвуча особено уверено.
— Надявам се да е така.
— Слушай, какво ще кажеш да ме представляваш на събранието на акционерите?
— Очаквах да го поискаш, но не мисля, че ще има особена полза. Нищо не се е променило, освен че Макмилън си осигури малко по-голяма подкрепа. Пак ще имат повече гласове от теб. Ако искаш, ще имаш осигурено място в борда на директорите, но той ще дърпа юздите. Най-напред ще чупи братовчедите ти, а ти, както и останалите, ще останеш собственик на купчина ненужна хартия.
— Ами ако успея да го принудя?
— Куче, никой не може да принуждава Крос Макмилън. Той не е приятел на никого и е враг на повечето. Захванал си се с обречена игра.
— Знаеш ли какво ще стане в завода?
— Това са глупости, Куче. Филмът, който ще се снима там, ще събуди само временен интерес, плюс частичното оживление в завода, но след това всичко ще свърши. Понякога съжалявам, че изобщо си направи труда да си дойдеш у дома.
— Още не съм си у дома, съветнико.
— Какво искаш да кажеш?
— Че ми остава още малко до финала.
Той изсумтя. Представях си го как клати глава.
— Тогава мога да ти кажа, че пред теб тича отличен състезател, при това с много добра преднина.
— В такъв случай отговорът е един.
— Така ли?
— Разбира се. Ще трябва да бягам по пряк път.
— Невъзможно.
— Но е единственият ми шанс.
19
С. К. Кейбъл и екипът му пристигнаха в Линтън с целия рекламен шум, който Лий и хората му успяха да организират. Бяха настанени в два мотела, разположиха офисите на продукцията в стария хотел в центъра, а работниците започнаха да подготвят местата за снимките. Някак си градът оживя и се възцари дух на надежда. Сякаш хората крачеха малко по-бързо и малко по-щастливо.
Макмилън също играеше картите си умело. Пълнеше страниците на местния вестник със снимките си заедно със С. К. Кейбъл и Уолтър Джентри, обширни материали разказваха за другите му съвместни дейности с Уолт и за обикновения читател всичко изглеждаше много добре. Всичко това щеше да направи сериозно впечатление на акционерите, когато дойдеше време за събранието и ако все още имаше някой, който не беше сигурен как ще гласува, той много скоро щеше да застане на негова страна. Старият Крос беше умен, не може да му се отрече. Странното бе, че започваше да ми харесва. Човек не среща често добри врагове. Когато този човек пожелаеше нещо, правеше всичко възможно, за да го получи.
Слънцето започваше да залязва на запад и аз се качих на терасата, която стърчеше на покрива, облегнах се на стария парапет и заоглеждах околността с бинокъл. Няколко птици все още се втурваха след оттеглящите се вълни и кълвяха нещо в мокрия пясък, а високата трева на сушата се огъваше под напора на вятъра. На около четвърт миля някакво бездомно куче обикаляше сред дюните и освен него на брега нямаше жива душа. Две рибарски лодки с вдигнати платна преминаха на път за дома. Самотният човек във втората се бе изтегнал на кърмата и се наслаждаваше на последните слънчеви лъчи. Щастлив е, помислих си. Този човек нямаше за какво да мисли, освен за това, кой ще му изчисти рибата.