— Напитка, сър?
— Не, благодаря.
— Много добре, сър.
Тъкмо щеше да се обърне, за да се отдалечи, когато името, изписано на значката му ме удари като с юмрук.
— Ферис — казах тихо.
Не се спря.
— Ферис!
— Сър?
Посочих значката.
Той я погледна, усмихна се и поклати глава.
— Това ли… Съжалявам, сър. Не, не съм Ферис. Казвам се Дейли, Джон Дейли. Изглежда са разменили саката ни. Наеха ни само за тази вечер. Сигурно Ферис е някъде тук, с моето име на ревера си.
— Кой ви нае?
— Във вестника имаше обява преди два дни. Просто се обадихме.
— Всичките ли сте от града?
— Познавам повечето от тези, които се обадиха на обявата. Имаше и няколко непознати. Ако видя кой носи значката с моето име, да го изпратя ли при вас?
— Не, сам ще го намеря, благодаря.
— Всичко е наред, сър.
Контактът е осъществен. Но от коя страна? Ферис 655 ме бе проследил и бе намерил начин да се свърже с мен. Това е бил един от вариантите, защото не е можел да е сигурен, че ще бъда на това място, но го беше измислил хитро, така че да се досетя. Знаех, че няма да открия човек със значка „Дейли“ наоколо, което означаваше, че или ме наблюдават, или ме подканят да се замисля. А какви биха могли да бъдат другите варианти?
Ферис 655. Семенцето, покълнало в главата ми наред с листенцата, започна да връзва цвят, който щеше да се превърне в плод. Ферис. Ферис. Беше нещо отпреди много години. Нещо смътно и неясно, което трябваше да се помни.
Излязох през страничната врата, тръгнах по задния коридор, който водеше към паркинга и се промуших между колите към улицата. Движението по платното беше нормално, а малкото пешеходци на тротоара не ми обръщаха никакво внимание. Без да излизам от сенките стигнах до колата си две пресечки по-нататък, проверих паркираната отпред, седнах зад кормилото и се загледах в звездите. Ферис, не преставах да мисля.
Дявол да го вземе! Бях отделил прекалено много внимание на името. Почти бях забравил за цифрите и сега половината от тайнственото съобщение проблесна в ума ми.
Преди двайсет и три години 655 беше номер на пощенска кутия, а картичка, пусната в нея, означаваше, че е подготвена пратка контрабандна стока и аз трябва да уговоря времето и мястото чрез Мел Тарбък. Но Мел бе умрял преди петнайсет години и пощенската кутия отдавна не се използваше.
Оставаше Ферис, а аз нямах никаква представа кой или какво е това.
Запалих мотора и го оставих да поработи минута на празен ход, после потеглих след един пикап. Видях, че фаровете на една кола зад мен светнаха и тя потегли. На първото кръстовище завих наляво. Когато тя подкара след мен, аз вече бях паркирал и чаках в един вход с пистолета в ръка. Светлината от отсрещния прозорец осветяваше улицата много добре, така че видях лицата на хората в колата. Двама пубертети се кискаха, единият пиеше бира от кутия. Минаха покрай мен и малко по-надолу по улицата единият се показа през прозореца, за да подсвирне на някакво момиче.
Прибрах пистолета и се качих в колата. Отново ми се бяха привидели призраци и започнах да се ядосвам на себе си, но си спомних, че това беше спасявало кожата ми неведнъж. Този път се уверих както трябва, че никой не ме следи и подкарах по една улица, която трябваше да ме изведе вън от града, надявайки се да не объркам указанията на Тод.
Любопитството ме накара да погледна стария публичен дом и да проверя в бюрото за недвижими имоти. Старецът там ми каза, че къщата никога не е била обявявана за продан, а Тод го потвърди.
— Куче, Люси Лонгстрийт не отиде далеч — каза ми той по телефона. — Тя и чернокожата й прислужничка се преместиха в една малка ферма, на мястото, където беше автобусната спирка, когато тръгнаха първите автобуси. Доколкото знам все още е там. Преди година ги видях да играят карти на верандата. Не искат да имат нищо общо с когото и да било.
Сега също бяха на верандата и пак играеха карти с негърката Бет — и двете стари и уморени, с пискливи гласове. Годините бяха стопили тлъстините на Люси и кожата й висеше на гънки по брадичката и ръцете, но косата й беше боядисана в същия странен червен цвят, на който никак не му беше мястото там и по пръстите й блестяха диамантените пръстени. Само че сега нямаше какво да ги крепи и повечето висяха с камъните надолу.
Позна ме Бет, остаряла, но до неопределена възраст.
— Боже! Я гледай кой е дошъл, мис Люси! — извика тя.
Мадам Лонгстрийт имаше ум, който можеше да се връща назад, да се огъва и усуква като стоманена пружина, така че след пет секунди оглеждане остави картите и кимна:
— Копелето, внук на Камърън с идиотското име.