Не смятал да става манекен, но в осми клас го избрали за най-красив ученик. Тайничко мечтаел да се занимава с нещо вълнуващо. Например да стане полицай. Но две години следвал литература в Университета на Айова. По желание на баща си. Един от преподавателите му бил млад и хубав, повикал го на консултации, седнал до него и сложил ръка на крака му. Плъзнал я към издутината на панталона му.
— Лесно ще си вземеш изпита — казал.
Пакета не стъпил повече на лекциите му. След три месеца напуснал университета.
Напоследък някой му звъни и му оставя само музикални съобщения. Отначало ги прослушвал, защото мислел, че накрая ще има и послание от приятел. Сега смята, че то е закодирано в мелодията.
— Струва ми се, че са от мъж.
Лежите на леглото, сякаш сте на 12 години (по корем, със стърчащи навън крака), и ти предлагаш:
— Разкажи ми нещо.
Пакета отговаря:
— Напоследък най-често си мисля за бившето си гадже.
През лятото на 1986 г. бил на 14 години. Небето над Айова било ясно, а под него се зеленеели нивята. Докато с приятели обикаляли наоколо с колите, виждал как расте житото.
После отишъл със семейството си на щатския панаир. С приятеля си минавали през изложението за добитък, когато я зърнал. Тимаряла млада юница. Пакета хванал приятеля си за ръката и казал:
— Това е бъдещата ми жена!
Цяла година не я видял. Една вечер отишъл на танцова забава, каквито организират в малките градчета, за да предпазят младежите от щуротии, и тя била там. На Бъдни вечер пофлиртувал с нея.
— А после ме заряза — казва. — Заболя ме по странен начин.
След година и половина, когато момичето решило, че го харесва, Пакета не поддал.
— Макар че страшно исках да съм с нея. Но един ден се предадох.
Няколко години излизали спорадично. Сега тя е компютърна програмистка в Айова Сити. Все още си говорят. Дали някой ден ще се ожени за нея? Пакета се ухилва, като в такива случаи му се набръчква върхът на носа.
— Възможно е — казва. — Виждам го в представите си. Чак се побърквам!
— Все твърди, че ще се върне в Айова, ще си има деца и ще стане ченге — пояснява Станфорд.
— Очарователна мечта, стига да не я осъществи — отвръщаш, а после ти става гадно, че си го казала.
С Пакета сте гладни и отивате в евтина закусвалня — в неделя вечер в шест часа. В ъгъла седят две полицайки и пушат. Посетителите са облечени в мръсни анцузи. Той омита половината ти сандвич с шунка и кашкавал.
— Бих могъл да изям четири такива сандвича — казва, — но няма. Изям ли хамбургер, после се чувствам виновен.
Пакета държи на външния си вид.
— Преобличам се по пет пъти на ден — обяснява. — Кой не се поглежда в огледалото поне сто пъти, преди да излезе? Вървя напред-назад между двете огледала в апартамента си, сякаш някое ще ме покаже по-различен. Да, в това огледало изглеждам добре. Я да видя дали и в другото ще съм същият. Не правят ли всички така?
— Понякога се разсейвам — продължава. — Мислите ми се пръскат в главата. Объркват се и нищо не разбирам.
— Какво те разсейва сега? — питаш.
— Носът ти.
— Много ти благодаря. Мразя го!
— И аз си мразя носа — казва. — Адски е голям. Но мисля, че зависи от прическата ми. Оня ден Станфорд вика: „Косата ти ми харесва така. Обемна е. И ти смалява носа.“ — И двамата избухвате в смях.
На улицата Пакета те смушква.
— Сбъркал е „кученца“.
Поглеждаш. До огромен сив мастиф стои мъж в работен комбинезон и държи картон с надпис: „Кучинца за продан.“
— Какво има? — пита. Зад него е паркиран мръсен червено-бял пикап.
— „Кученца“. Написали сте го погрешно — обяснява Пакета.
Мъжът поглежда надписа и се ухилва.
— По-нагоре продават същите кученца за двеста долара, не за две хиляди — добавя Пакета и мъжът се разсмива.
По-късно седиш на ръба на леглото на Пакета, подпряла главата си с ръце, и го гледаш, а той лежи с ръка в колана на джинсите си.
— Както си вървя по улицата в прекрасно настроение, изведнъж без никаква причина изпадам в депресия — разказва. — Знам, че съм невротик. Виждам го. Усещам го. Аз съм самоаналитичен, самокритичен, самосъзнателен. Много внимавам какво говоря.
Продължава:
— Преди да произнеса нещо, казвам си го наум, да не би да сгреша.