— Ти наистина си елегантната жена — рече Станфорд. — Не мога да разбера защо още не си се омъжила.
— Нормалните мъже ме отегчават — обясни Сузана. — В крайна сметка. Отначало винаги е добре, но после стават невероятно взискателни. Не усещаш как започваш да им се подчиняваш и оставаш без личен живот.
— Ние няма да сме такива — увери я Станфорд. — Това е идеално.
Сузана се изправи.
— Лягам си — каза. — Искам да стана рано и да отида на ски. Няма ли да дойдеш с мен?
— На пистата? Никога! — заяви той. — Но ми обещай едно: че утрешната вечер ще бъде абсолютно същата.
— Разбира се.
— Ти си най-невероятната готвачка. Къде се научи да готвиш така?
— В Париж.
Станфорд стана.
— Лека нощ, скъпа.
— Лека нощ — пожела му Сузана. Той се наведе и я целуна целомъдрено по бузата.
— До утре — каза и й помаха, когато тръгна към стаята си.
След няколко минути и Станфорд влезе в своята. Но не си легна. Вместо това включи компютъра и провери електронната си поща. Както се беше надявал, получил беше съобщение. Вдигна телефона и си поръча такси. После изчака до прозореца.
Когато то пристигна, измъкна се от къщата.
— В клуб „Карибу“ — каза на шофьора.
Последва нещо като кошмарен сън. Таксито го закара до калдъръмена улица в центъра на градчето. Станфорд мина по тясна уличка с магазинчета, после се вмъкна в един вход и слезе по няколко стъпала. Зад дървен подиум стоеше руса жена, която вероятно беше на 40 години, но благодарение на чудесата на пластичната хирургия и на силиконовите подплънки за бюст изглеждаше по-млада с пет години.
— Имам среща с един човек — каза Станфорд. — Но не му знам името.
Тя го погледна подозрително.
— Аз съм Станфорд Блач. Сценаристът? — поясни той.
— Да? — рече жената.
Станфорд се усмихна.
— Гледали ли сте филма „Жертви на модата“?
— О! — възкликна тя. — Обожавам го. Ваш ли е сценарият?
— Да.
— А върху какво работите сега? — попита жената.
— Смятам да напиша сценарий за хора, прекалили с пластичната хирургия — отвърна Станфорд.
— О, Боже! — възкликна тя. — Най-добрата ми приятелка…
— Май видях приятеля си — прекъсна я Станфорд.
В ъгъла пиеха и се смееха двама мъже и една жена. Той се приближи. Мъжът по средата го погледна. Беше към 40-годишен, с бронзов тен и изрусена коса. Личеше, че беше коригирал носа и скулите си, а вероятно си бе присадил и коса.
— Херкулес? — попита Станфорд.
— Да — отвърна мъжът.
— Аз съм Прометей — представи се той.
Момичето погледна към мъжа, а после към Станфорд.
— Херкулес? Прометей? — попита. Имаше неприятен носов глас и беше облечена в евтин пухкав розов пуловер. „Не става и за чистачка на тавана на майка ми“, помисли си той и реши да не й обръща внимание.
— Не ми приличаш много на Прометей — каза мъжът, като огледа дългата му коса и модни дрехи.
— Няма ли да ме поканиш да седна и да пийна с вас, или само ще ме обиждаш? — попита Станфорд.
— Според мен заслужаваш само да те обиждаме — обади се другият мъж. — Кой си ти все пак?
— Поредният неудачник, с когото се запознах по Интернет — поясни Херкулес. Отпи от чашата си.
— Каквото повикало, такова се обадило — рече Станфорд.
— Боже, а аз дори не знам откъде се включва компютърът! — възкликна момичето.
— Проверявам всички мъже, които минават през Аспен. И тогава избирам — каза Херкулес. — А ти… не си одобрен.
— Е, аз поне умея да си избирам пластични хирурзи — отвърна спокойно Станфорд. — Твърде жалко е, когато се запомня пластичната ти операция, а не лицето ти. — Усмихна се. — Приятна вечер, господа!
Кари и Тузаря обядваха пред „Литъл Нел“, когато видяха Рок Гибралтар. И Тайлър Кид.
Тайлър Кид ги забеляза пръв. Не беше красив като Тузаря. Но си го биваше. Мъжествено лице. Дълга руса коса. Върлинесто тяло. Улови погледа на Кари.
— Охо! — рече си тя.
После Тузаря възкликна:
— Роко! Сладурче! — И пъхна пурата в устата си, за да потупа Рок по гърба и да му стисне ръката.
— Търсех ви — каза Рок. И добави: — Познавате ли Тайлър Кид?
— Не — отвърна Тузаря. — Но съм гледал филмите ти. Кога ще хванеш момичето? — Засмяха се и седнаха.