— Аз ще тръгна — предложи Олег. — С вас. Може да вземем и Фумико. Тя добре се оправя в гората.
— Това е много голям поход. За толкова дни в гората не е отивал дори Дик. Сега почти няма запаси от храна, цялото селце стои полугладно.
Олег не обичаше началото на лятото, защото по това време винаги се гладуваше — зверовете още не се бяха върнали, гъбите бяха малко, зеленината тъкмо се появяваше. Кристина казваше, че селцето е взело от християнството един древен обичай — Великите пости. В древността хората също са гладували преди лятото, когато са свършвали всичките им запаси, и религията е измислила, че този глад е угоден Богу — наричали са го „постене“ и докато е траел, не е имало много храна.
— Значи на практика няма какво да вземем със себе си — каквото имахме, го дадохме на балона. Нали така? — попита Сергеев.
— Ще убием нещо в гората, няма да умрем от глад… Пък и как може сега да се мисли за такива неща?
— Винаги е полезно да се мисли.
Олег погледна Старика, търсейки подкрепа. Старика мълчеше.
— Но нали става въпрос за нашите… а ако току-виж са зле?
— Ние винаги живеем редом със смъртта — каза Сергеев. — Да изпратим сега теб и други хора в гората без надежда за успех, защото се тревожим за съдбата на близките ни, ще е равносилно на трагедия за селцето. А селцето — това на първо място сме не ние с Борис и дори не ти, а тези дечица, които зависят от нас. Е, хубаво, ще отидем в гората. А кой ще остане?
— Много хора — отвърна Олег. — И Старика, и Вайткус, и жените, и Лиз. Много.
— Вайткус е болен и слаб. Старика също. В селцето няма да остане нито един, който да го защитава, разбираш ли — нито един!
— Не си прав — каза Старика. — Ако се наложи, ние все още можем да си спомним младините.
— Ако Дик и Казик не се справят в гората — продължаваше Сергеев, сякаш не го е чул, — то ние с Олег имаме съвсем малки шансове да ги намерим. Затова пък има големи шансове никога вече да не се доберем до кораба. Забравихте ли това?
— Корабът ще почака — изрече опърничаво Олег.
— Забрави ли защо не те пуснахме на въздушния балон? Защото си длъжен да стигнеш до кораба.
— А ако отида до кораба, кой ще защити селцето? — Олег откри слабото място в аргументите на Сергеев и се вкопчи в него. — Кой? Нали самият вие го казахте? И сега какво, ще седим и ще чакаме?
— Поставени сме натясно от обстоятелствата — отвърна Сергеев. — Винаги живеем между две злини, между три злини, между множество злини. И си оставаме хора, защото винаги мислим.
— И сега не отиваме да помогнем на Мариана!
— Млъкни най-накрая! — разсърди се изведнъж Старика. — Мислиш ли, че на Сергеев му е лесно да разсъждава по този начин? Ти вече си възрастен, наш наследник си. Наследник на нашето малко царство, разчитаме на теб. А спориш с нас като малко момче. Ти си влюбен в Марианка…
— Какво? — Олег искрено се възмути. — Няма нищо подобно!
— Това е очевидно — усмихна се Старика. — Само дето ти самият дълго време не се досещаше. А сега според мен си се досетил и затова си възмутен.
— Добре, няма какво да спорите — изправи се Сергеев. — Цялото селце ви слуша.
Олег им обърна гръб. Дали е влюбен, или не е влюбен — грозна дума, глупава, — това не ги засяга. Той вече знаеше, че през нощта ще избяга от селцето, ще избяга и ще ги намери сам. Дори и да върви пет, десет дни, дори и всички чудовища на гората да се изправят срещу него, той ще намери Мариана и Казик. Е, и Дик също. Само трябваше да се овладее и да не спори. Не можа да отлети с балона — няма да вземе да се бие с тях, я! Но никой не можеше да му попречи да отиде в гората.
— Апелирам към здравия ти разум, който, както се оказва, не е никак много — говореше Сергеев. Олег не искаше да го слуша, но не можеше да не го слуша. — Пътят към кораба е известен и относително, повтарям, относително безопасен. И това е твоят път, Олег. Това е твоята съдба, както и на селцето. Дори и да се случи трагедия с моята дъщеря („Той нарочно каза «моята дъщеря», за да разбера“ — помисли си Олег)… и ако никаква експедиция и никой не ни намери — нека сме подготвени за най-лошото — то остава корабът. И оставаш ти. Разбра ли?
— Разбрах — отговори тъпо Олег, като на урок.
— Нищо не си разбрал — каза Старика. — Той не разбира, че не принадлежи на себе си. Че има моменти в живота, когато човек няма право да принадлежи само на себе си. Това се случва тогава, когато от действията, му зависи съдбата на други хора.