— А какво тук може да бъде интересно? — учуди се Лиз. — Ти нали знаеш колко ми е скучно, а изобщо не се занимаваш с мен.
— Не ми е много интересно с теб.
— А с нея?
— С нея ми е интересно.
— Водим някакъв детски разговор — рече Лиз.
Тя стана от пейката и отиде при леглото, седна.
— Тук е по-меко — каза тя.
— Защо детски?
— Защото трябва да мислим за бъдещето. А ти не умееш. Навярно заради това, че аз съм по-голяма.
— Съвсем малко.
— Ти не разбираш. Олег, ти все още си съвсем дете. Бягаш из гората, строиш въздушни балони. Та ти вече си пораснал, а допускаш да се държат с теб като с дете.
— Знаеш ли нещо?
— Нищо не знам, но всичко усещам.
— Това си е твоя работа. — На Олег изведнъж му стана неловко, че тя говори с него за такива неща. — Мен не ме засяга.
— Жалко. — Лиз млъкна.
Двамата мълчаха дълго. Олег се правеше, че чете, но, разбира се, не четеше. От това, че Лиз седеше, подвила крака под себе си, на неговото легло, всичко в стаята се беше променило и можеше нещо да се случи, макар че той разбираше, че нищо не трябва да се случва.
— Ела да седнеш тук, провиквам се през цялата стая.
— Чувам те добре — отвърна Олег. — Стаята е малка. А и майка ми ще си дойде.
— Е, и какво?
— Нищо, ще се учуди.
— Може и да не се чуди. Аз на нейно място щях да се чудя защо още си бебе.
Отново млъкнаха. Олег седна зад масата. Искаше му се Лиз по-скоро да си тръгне, но тя нямаше такива намерения.
Най-накрая Олег се обади:
— Време ти е да спиш.
— Знам — отговори Лиз. — Искаш да си тръгна. Защо? Страх ли те е от мен?
— От никого не ме е страх.
— Тогава ела тук, измръзнах. Майка ти няма да си дойде скоро. Ще седи при Линда до полунощ — аз минах оттам. Линда плаче, а майка ти я утешава. Старика също няма да дойде, двамата с Вайткус играят шах. Знам всичко за всички.
— Аз трябва да тръгвам.
— Ти? През нощта?
Олег не отговори.
— А, знам. Господи, как не се сетих веднага! Нашето храбро момче ще избяга в гората да търси клетите си приятели, които пият чай и съвсем са забравили за него. Права ли съм?
— Млъкни!
— Защо трябва да млъквам? Не искам да отиваш в гората. Там ти непременно ще загинеш, а аз ще се чувствам зле без теб. Честна дума… — И изведнъж Лиз заплака — тихо, но искрено и тъжно. — Никому не съм нужна — повтаряше тя шепнешком. — Дори и ти искаш да се отървеш от мен…
Тя се сви върху леглото, сви се на кълбо и раменете й започнаха да потрепват.
На Олег му стана мъчно за нея. Той се приближи към леглото, протегна ръка и погали Лиз по рамото.
— Не, не бива. Всички се отнасят добре с теб.
— Не ми трябват всички — каза Лиз, хлипайки. — Само ти си ми нужен. Ти не разбираш това, никога не си изпитвал истинска любов и никога не си знаел какво значи да не си нужен.
Тя протегна ръка и меко привлече Олег към себе си. Той се подчини — какво, да вземе да се дърпа ли?
Лиз беше гореща — сякаш имаше треска или висока температура. Тя веднага прегърна Олег и започна да го гали и да го притиска към себе си, но не силно, а много нежно. Тя беше толкова беззащитна и нежна, че на Олег му беше приятно да я гали по главата и по раменете и той я утешаваше и й говореше, че не бива да се разстройва, че всичко ще е наред и ще полетят за Земята, непременно ще полетят, и всичко ще се оправи, само че го е страх за другарите им, защото, ако балонът е паднал, те може да се изгубят в гората. А Лиз му говореше, че тя всичко разбира, и разбира как Олег се тревожи за всичко, защото той е смел, много добър и го е грижа за другите. Тя говореше, че е правилно той да отиде сега в гората, но тя за нищо на света няма да го пусне сам, тя ще тръгне с него, тя ще го защитава, защото в гората е по-добре да са двама, тя никога по-рано не е била в гората, защото много я е било страх, но когато е с Олег, не я е страх от нищо, тя ще бъде с него винаги, както сега, ето така, в силните му прегръдки. И някак неусетно тя се настани в обятията му, нагоди се към ръцете му и се притисна с цялото си тяло към него. Вече беше почти тъмно — светилникът осветяваше само масата и не се виждаше торбата под масата и не се виждаше лицето на Лиз, само леко проблясваха очите и косите й…