Той извика нагоре, за да не се безпокоят за него, и се спусна на земята. Това беше истинско щастие — да ходиш където си поискаш. Земята беше мека, можеше да се търкаля по нея, да тича — без никаква опасност да падне отвисоко. Казик потича около ствола, за да потърси торбата с храна, пусната преди седмица при крушението на балона, но не я намери — или някой я беше отмъкнал, или се беше изгубила някъде в близката гора. Казик така беше отвикнал да живее в гората, че за малко да попадне в ноктите на чакал, едвам успя да избяга от него. Момчето не обичаше да бяга от чакалите, но какво да се прави, при положение че от ножа беше останала само жалка огризка — с нея дори кожата на чакал не можеше да се разпори. Успя да набере гъби и ги отнесе горе на чатала.
На следващата сутрин започнаха да се спускат надолу.
Дик завърза въжето за ствола на дървото, после Мариана, като се държеше за него и опираше крака в плитките стъпала, се спусна до пречупения клон и там се спря. Казик вече беше долу, на следващата база. После Дик отвърза въжето и се спусна по стъпалата до Мариана. След като отдъхна, Мариана започна да се спуска надолу към Казик. Пътешествието беше много бавно; Мариана се уморяваше, а отдихът над пропастта не помагаше много. С всеки изминал метър ръцете й отслабваха и краката й все повече трепереха — тя не си признаваше това, но и така беше ясно.
И в този момент рухна порой. Дъждовните струи плющяха по ръцете и по главите, опитваха се да отмият хората мравки от грамадния ствол и нямаше къде да се скрият от тях. Въжето веднага набъбна, натежа, стана хлъзгаво, краката едвам се задържаха на стъпалата.
Оставаха още две бази.
Дик викаше отгоре Мариана да спре спускането си, но тя не можеше да стои на едно място, имаше усещането, че се разплесква под шибащите я струи, които заплашваха да я отнесат, така че продължи да слиза надолу. Мина предпоследната база. Оставаха още трийсет-четирийсет метра, а там вече стволът се разширяваше и ставаше по-лесно. По време на спусканията си до земята и качването обратно Казик не беше успял да приготви въжето, така че Мариана тръгна без него, опипвайки с крака стъпалата и притискайки издраскания си корем към хлъзгавата неравна кора.
Казик се стараеше да се придържа близо до нея, докато се спускаше — страхуваше се, че тя ще падне, макар и да осъзнаваше, че ако това стане, той няма да може да й помогне. Но така или иначе беше близо до нея и й подсказваше къде да сложи крака си.
Мариана се добра до мястото, където стволът се разширяваше — тя разбра това, защото надолу вече не беше пропаст, а стръмен наклон. И Казик също се успокои: всичко беше приключило благополучно. Той прикри с длан очите си от дъжда и погледна нагоре — там, където се спускаше Дик.
В този момент той чу кратък, съвсем тих вик и покрай него прелетя Мариана, като го закачи и едва не го повлече със себе си. По-точно, тя не прелетя, а се плъзна по стръмния склон, който не беше достатъчно полегат, че да може човек да се удържи на него. Казик гледаше ужасено как тялото й лети надолу.
Той не помнеше как успя да се спусне — сякаш дори не гледаше стъпалата, а се държеше като паяк за неравностите на кората. Слезе много бързо и се затича към мястото, където лежеше Мариана, разперила ръце. Започна да я вика, но тя не отговаряше. Прилепи ухо към гърдите й, но дълго време не можа да чуе биенето на сърцето й.
В този момент към него притича Дик. Той отмести Казик и му нареди да държи якето си над главата на Мариана, за да не вали дъжд върху лицето й. На Казик му беше студено и дъждът го шибаше болезнено.
— Жива е — каза Дик.
Той започна да опипва ръцете й, за да провери дали нещо не е счупено. И когато докосна неестествено извития й крак, Мариана, без да отваря очи, застена и те разбраха, че кракът й е счупен, а това беше много лошо.
Дик отиде в гората и отряза тънки клони.
Мариана беше замаяна, беше се ударила лошо и беше изгубила съзнание, но когато Дик започна да привързва с парче въже клоните към крака й, тя запищя от болка, разплака се и дойде на себе си. Дик не чуваше плача й, макар че Казик го молеше да спре и да престане да я измъчва. Но Дик все пак първо омота крака й така, че да остане неподвижен.
Двамата внимателно я отнесоха в гората, където под гъстия пласт листа пороят не беше чак толкова свиреп. Тя вече се съвзе напълно, болеше я, но търпеше.